Тялото на Калоян се отпусна напълно и той заспа в ръцете ѝ, сгушен с лице в рамото ѝ, дъхът му стана равен и топъл. Невена внимателно го положи в креватчето, издърпа одеялцето до брадичката му и остана за миг седнала до него. В стаята цареше тишина – онази обикновена, домашна тишина, която познаваш от години и в която уж няма място за страх.
— Свърши се — прошепна тя повече на себе си, отколкото на детето. — Всичко е наред.
И все пак мислите ѝ започнаха да се въртят. Съжаляваше. За похарчените пари за билета, за това, че не стигна до майка си, за цялата нелепа ситуация, в която сама се бе поставила. Чужди думи. Чуждо внушение. Чужда жена. Пълна глупост.
Кухненският часовник показваше малко след девет, когато тя отиде в банята да се измие. Водата зашумя, а в огледалото я гледаше уморено лице с потъмнели очи. Невена плисна вода, подсуши се с кърпата и си пое дълбоко въздух. Точно тогава нещо привлече вниманието ѝ.
Не веднага. Отначало — смътно, сякаш звук от чужд телевизор през стената. После — тишина. И след нея — приглушен женски смях.
Тя застина. Завъртя крана и напрегна слух. От вътрешността на апартамента се чуваха гласове. Повече от един. Мъжки, ниски, неясни. И един женски. Познат. Прекалено познат, за да се съмнява.
Сърцето ѝ пропадна. Невена бавно излезе от банята, стараейки се да не издаде нито звук. Подът под босите ѝ крака беше студен и познат до последната драскотина, което правеше случващото се още по-нереално. Направи крачка, после още една, и спря на завоя към коридора.
Гласът се чуваше ясно.
— Не, тук не пипайте — говореше жената спокойно, почти делово. — Тук са само документи. Парите са в чекмеджето на скрина, под дрехите. А златото е в една кутийка, ще ви я покажа след малко.
На Невена ѝ се зави свят. Тя позна този глас мигновено. Не защото го беше чувала често напоследък, а защото му се беше доверявала с години.
Любка Маришки. Най-близката ѝ приятелка. Жената, с която се бяха запознали още като студентки, делили стая в общежитието, после квартири под наем, а по-късно — радостите и неволите на зрелия живот. Същата, която стискаше ръката ѝ на погребението на Валентин Емилов. Същата, на която Невена без колебание беше оставила ключовете за апартамента с думите: „Полей цветята, моля те“.
Тя надникна предпазливо иззад ъгъла. В хола стояха трима души. Любка — уверена, съсредоточена, без и следа от смущение. До нея двама мъже: единият висок и жилав, другият — набит, с тежък, недобър поглед. Те я слушаха внимателно, като човек, който знае какво прави.
— Телевизора ще го вземем накрая — продължи Любка. — Първо лаптопа, той е в спалнята. Компютърът е стар, но става, и него. Само по-бързо…
Невена се дръпна рязко назад и притисна длан към устата си, за да не извика. „Двадесет години — блъскаше се в главата ѝ. — Двадесет години приятелство.“ Отстъпвайки бавно, тя стигна почти на сляпо до спалнята. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ѝ се струваше, че ехти в целия апартамент.
Калоян се размърда в креватчето. Невена се хвърли към него и го притисна до гърдите си.
— Тихо… моля те… — зашепна тя, треперейки.
С разклатени пръсти извади телефона и набра полицията. Говореше тихо и накъсано, но достатъчно ясно. Каза адреса. Каза „обир“. Каза „вкъщи съм с дете“.
— Помогнете — прошепна в слушалката.
Калоян изхленчи. Първо едва чуто, после по-силно. Невена опита да го успокои, но страхът ѝ вече беше преминал в него.
— Хей — долетя мъжки глас от хола. — Чу ли това?
— Да — отвърна друг. — Има някой тук.
— Какво, по дяволите… — изсъска Любка. — Нали казах, че тя трябваше да е при майка си.
Невена се сви в ъгъла, притиснала детето. Плачът се усили и вече нямаше как да бъде спрян.
— Включи лампата — отсече Любка. — Веднага.
Щракна ключ. Светлината я заслепи. В следващия миг Невена разбра, че са я видели.
— Невена? — прошепна Любка. — Ти ли си? Какво правиш тук?..
По лицето ѝ за секунда пробяга нещо като уплаха. Само за секунда.
— Бягаме! — изрева високият. — Обадила се е!
И всички се втурнаха към изхода. Любка се поколеба за миг, сякаш търсеше къде да се скрие.
— Невена, почакай, не си разбрала! — извика тя. — Аз просто…
После и тя хукна. Невена си помисли, че ще изчезнат. Че вратата ще се хлопне и това ще е краят — тя, детето, ограбеният апартамент и празнотата вътре в нея.
— Помощ! — изкрещя тя с всичка сила. — Помогнете!
В този вик имаше всичко — ужас, болка, предателство и отчаяната надежда, че някой ще я чуе.
— Помощ! — гласът ѝ се пречупи, дрезгав и почти нечовешки. — Моля ви!
Тя излезе в коридора, стискайки Калоян. Краката ѝ се подкосяваха, но страхът я държеше на крака. Любка вече беше при входната врата, мъжете — на стълбището. Всичко се случваше светкавично, сякаш пространството се беше свило до тясна, опасна тръба.
— Полудя ли! — извика Любка, обръщайки се. — Спри да крещиш!
И точно тогава вратата отсреща се отвори. На прага стоеше Радослав Любомиров — висок, широкоплещест, по домашна тениска, с хавлия през рамо, сякаш току-що излязъл от тренировка. Погледът му премина от Невена с детето към тримата непознати и жената с изкривено от ярост лице.
— Какво става тук? — попита спокойно. Прекалено спокойно.
— Ограбват ме… — издиша Невена. — Моля ви, с детето съм…
Това беше напълно достатъчно. Жилавият се стрелна надолу по стълбите. Радослав направи една крачка — къса, точна — и застана така, че да препречи пътя. Оттам нататък всичко стана бързо, грубо и без излишни движения, така че коридорът сякаш застина в напрежение, готов да поеме следващия сблъсък.
