Людмил Лъвов подмина Максим Дунавски, без дори да го погледне, и се отправи право към банята. Наведе се до тръбите, напипа основния кран и с няколко рязки завъртания наляво прекъсна водата. За миг се чу шумът на тръбите, после всичко утихна, сякаш жилището пое дъх и застина.
— Какво правите?! — Светлана Велизарова се втурна след него, но старецът вече се изправяше, изтупвайки праха от панталона си.
— Всичко тук е на мое име. Аз плащам — аз решавам. — Гласът му беше твърд и спокоен. — Давам ви едно денонощие. Изнасяте се — пускам водата. Не — ще стоите така.
— Това е беззаконие! Ще се обадя в полицията!
— Обаждай се. Само че ще обясниш как живееш в чужд апартамент и как наричаш истинската собственичка крадла. — Людмил кимна към Зорница Ковач. — Събирай си багажа. Само твоето.
Зорница влезе в спалнята и извади чантата. Ръцете ѝ бяха спокойни. Подреждаше дрехите бавно, премерено, без да се обръща към виковете от хола, където Максим крещеше нещо несвързано, а Светлана настояваше спешно да се вика адвокат.
Когато се върна с чантата, дядото вече я чакаше до входната врата.
— Тръгваме.
— Стойте! — Светлана застана на пътя им. — Не може просто така да си отидете! Максим, кажи нещо!
— Майка ми е права — пристъпи Максим към Зорница. — Ти ще останеш и ще се извиниш. Иначе ще те дам под съд за…
— За какво? — Людмил се обърна рязко. — За това, че живее в собствения си апартамент? Има дарствен акт. Ако искаш — провери още сега.
— Каква дарствена сделка?! Ние сме семейство, заедно…
— Ти не си купил нищо. Аз купих. И на нея подарих. — Старецът отвори вратата. — Край. Няма повече какво да се обсъжда.
Излязоха. Зад тях се чу глух тътен — явно Максим беше ударил стената с юмрук. Светлана крещеше за неблагодарност и срам, думите ѝ ехтяха по стълбището.
В колата Людмил запали двигателя и погледна внучката си.
— Ти ли ще подадеш молбата за развод?
— Аз.
— Така и трябва. Апартаментът е твой, документите са изрядни. Нека се съдят, ако им стиска. — Колата потегли. — А онези копчета за ръкавели… сигурно майка му ги е държала в чантата си. За да те изкарват виновна.
Зорница мълчеше и гледаше през прозореца. Градът се плъзгаше край нея — чужд, равнодушен, но вътре в гърдите ѝ нещо се отпусна. За първи път от четири месеца насам можеше да диша свободно.
Разводът приключи бързо. Максим не се яви в съда, изпрати документите по пощата. Жилището остана за Зорница — дарението не подлежеше на оспорване. Светлана Велизарова се обади три пъти, настоявайки за някакво обезщетение, но обажданията останаха без отговор.
Месец по-късно телефонът звънна отново. Този път гласът на Светлана звучеше различно — не властно, а почти умолително.
— Зорнице, така не може… Нали бяхме семейство.
— Бяхме.
— Хайде да се видим. Да поговорим спокойно.
— Няма за какво.
— Ти поне знаеш, че…
