– Нека баща ти да те кара до университета – отвърна сухо Николай Живков. – Каква кола, Десислава Любомирова? Ти ще преброиш всички стълбове по пътя. Нямаш книжка, а вече се виждаш зад волана – как точно си го представяш?
– Голям проблем, нали – махна тя с ръка. – Книжка се взема лесно. Даваш малко пари на когото трябва и готово – ето ти автолейди. Най-важното е колата да ми купиш, с документите ще се оправим после.
– Не прекалявай – намръщи се той. – Аз и без това поемам разходите ти за обучението, а това съвсем не е малка сума годишно.
Освен това още не си готова за шофиране. В такъв трафик ще се паникьосаш и ще стане някоя беля. Темата е затворена – не искам повече да чувам за личен автомобил.
Николай Живков на практика беше поел почти изцяло грижата за по-малката си сестра. Осигуряваше ѝ джобни пари, купуваше дрехи, плащаше телефона и всички дребни нужди. Стараеше се родителите им да бъдат максимално облекчени.
Когато Десислава беше във втори курс, баща им – Благой Соколов – се разболя сериозно. Проблемите със сърдечно-съдовата система го принудиха да напусне работа, а семейният доход рязко спадна.
След уволнението на съпруга си Виолета Асенова вече не успяваше да покрива кредита за автомобила, изтеглен преди години. Без изход, тя потърси помощ от сина си.
– Кольо, какво да правя? – проплака тя. – Сметките станаха повече от парите. Докато баща ти работеше, някак се оправяхме.
А сега стои у дома, не иска дори временна работа. Предложих му място като складов работник – категорично отказа, дори се скарахме заради това.
Този месец не платих вноската. От банката звънят всеки ден, искат седемнадесет хиляди лева.
– Мамо, ще ти давам пари за кредита – увери я Николай Живков. – По-добре така, отколкото после да имаме сериозни неприятности. Не се тревожи, ще се справим.
Виолета Асенова буквално се разплака от облекчение:
– Благодаря ти, сине. Не знам как щяхме да оцелеем без теб. Ти наистина ме спаси. Вече обмислях нощна работа, но сега поне ще мога да спя спокойно.
В продължение на цяла година Николай Живков изплащаше заема вместо родителите си. През това време особени трудности нямаше – живееше в апартамента на близък приятел, заминал да работи в чужбина.
Преди заминаването си приятелят го беше предупредил:
– Смятам да остана там поне пет години. Условията са отлични, тук никога не бих изкарал такива пари.
Живей спокойно, никой няма да те гони. Само гледай да няма натрупани сметки – плащай всичко навреме.
Николай разчиташе, че ще може да остане в жилището още поне няколко години и дори не подозираше, че това спокойствие няма да продължи дълго.
