Тя тихо отвърна, че гледа къде върви, и отново се извини.
Момчето повдигна вежди и се засмя леко:
— Защо ми говориш толкова официално? Да не мислиш, че съм ти дядо? Аз съм почти на твоите години!
Докато ѝ говореше, той я огледа по-внимателно. Момичето се оказа приятно на външен вид – нежни черти, уморени, но добри очи. Дрехите ѝ бяха семпли и износени, без никакви модни претенции, а лицето ѝ беше напълно естествено, без капка грим. Нещо в тази скромност го заинтригува и той реши да не приключва разговора толкова бързо.
— Хей, между другото, аз съм Любомир Радославов, — представи се той с усмивка. — А ти как се казваш?
— Калина Вълкова, — отвърна тихо тя, сякаш се страхуваше да не го притесни.
— И какво правиш навън по това време? От къде се прибираш? Или те плаша? — продължи той с въпроси, повече от любопитство, отколкото от нахалство.
Тогава Калина неочаквано се разплака. Думите сами се изсипаха от нея, сякаш дълго е търсела на кого да ги каже:
— Идвам от работа… мия подовете в едно кафене наблизо. Снощи писах курсова работа до късно, почти не спах, сутринта бях на лекции, после пак на работа. Просто съм ужасно изморена.
Любомир се смути от сълзите ѝ, но и го заболя за нея. След кратка пауза предложи нещо неочаквано:
— Хайде да отидем да хапнем нещо. Знам едно място тук, евтино е и готвят вкусно. Не се притеснявай, аз черпя.
След кратко колебание Калина прие. Така започнаха техните срещи. Любомир постепенно се привърза към нея – харесваше му нейната сериозност, скромност и трудолюбие.
Тя нямаше нищо общо с неговите колежки, които непрекъснато обсъждаха дрехи, клюки и момчета. Калина се оказа интересен събеседник, умееше да слуша и да разсъждава. С времето тя му разказа открито за живота си, за детството си и за причините да живее в общежитие, въпреки че е родена и израснала в същия град.
Любомир осъзна, че е влюбен. И Калина, макар и предпазлива, сякаш отвръщаше на чувствата му. Започнаха да се виждат все по-често – разхождаха се дълго, говореха за мечти, страхове и планове. Един ден той ѝ каза:
— Калина, разказах за теб на родителите си. Майка ми много иска да се запознае с теб. Покани те в неделя на обяд. Ще дойдеш ли?
— Любо, няма да ѝ харесам, — прошепна тя притеснено. — Аз съм просто бедна студентка, която чисти в кафене. Сигурно ще ти каже да ме оставиш.
— Глупости! Майка ми е страхотна жена, — уверено я успокои той.
В неделя Калина тръгна към дома им с треперещи ръце. Сърцето ѝ биеше лудо от притеснение. Но Красимира Маришки я посрещна топло и сърдечно. Наливаше ѝ чай, слагаше още храна в чинията ѝ и дори похвали дрехите ѝ.
Никой досега не беше говорил така мило на Калина, никой не се беше грижил за нея по този начин. За първи път тя усети какво означава домашен уют и искрена загриженост. Сякаш сърцето ѝ се стопи.
Оттогава тя започна често да посещава дома на Любомир. С Красимира Маришки заедно месеха тесто, печаха сладкиши, приготвяха зимнина и подреждаха къщата. Жената я научи да плете и често ѝ даваше полезни съвети.
Тя настоя Калина да напусне тежката си работа и ненатрапчиво ѝ предлагаше финансова подкрепа. Оцени трудолюбието и честността ѝ и неведнъж ѝ каза, че винаги е мечтала за такава дъщеря.
Не след дълго Любомир ѝ предложи брак. Калина без колебание прие. Сватбата беше скромна – просто подписаха в гражданското, а после пренесоха малкото ѝ вещи от общежитието в дома на младоженеца.
Красимира Маришки не се месеше в живота им, но с готовност споделяше опита си. Показваше на снаха си какви ястия обича синът ѝ и как да ги приготвя. Търпеливо я учеше на всичко необходимо за дома.
Калина се научи да прави салати, да пържи бухтички за чай, да глади ризите на съпруга си, а най-важното – да дарява близките си с внимание и топлина.
Свекърва ѝ винаги беше мила и насърчаваше Калина да не изоставя образованието си, да вземе диплома и да продължи да се развива. Тя вярваше, че жената не бива да се изгубва само в домакинството, а трябва да има свои интереси и мечти.
В този дом царяха спокойствие и разбирателство. Но един ден звънецът на входната врата наруши тишината. Красимира Маришки побърза да отвори.
На прага стоеше непозната жена – силно гримирана, с прекалено къса пола за възрастта си. Тя говореше грубо и безцеремонно:
— Тук ли живее моята Калина? Хората казват, че се е омъжила. Значи сте си намерили безплатна слугиня, а майката да се оправя сама!
Красимира веднага разбра, че пред нея стои Донка Огнянова – майката на снаха ѝ. А жената продължи да крещи, без да се съобразява с нищо, обвинявайки дъщеря си, че е забравила родния си дом и майка си.
