— …да продължа да търпя повече.
— Но ние просто си говорехме! Без задни мисли! — гласът му пресекна.
— За мен нямаше нищо „просто“.
Той протегна ръка, сякаш да ме спре, да ме задържи. Отдръпнах се крачка назад.
— Жулиета, опитай се да разбереш. Това беше празен разговор. Глупост. Аз те обичам.
— Наистина ли? — гласът ми остана равен. — Тогава защо каза на Венета, че ме „търпиш“?
— Не съм го казал така…
— Точно така го формулира. — Поех дъх. — Адвокатът вече свърши работата си. Документите са подадени. Жилището се дели по равно. И сметките също. Или ще изкупиш моя дял, или ще продадем апартамента и ще си разделим парите.
— Полудя ли?! — избухна той. — И ти какво ще правиш?
— Ще живея под наем. Или ще си взема малко жилище с моята част. Това не е твоя грижа.
— Но ние сме заедно от толкова години!
— Деветнайсет. — кимнах. — Помня. И излиза, че през всичките тези деветнайсет години ти просто си ме понасял.
Антон се срина на стола, хвана се за главата.
— Бях идиот. Прости ми.
— Прощавам. — казах тихо. — Но няма да се върна.
— Жулиета…
— Дотук, Антон. Решението е окончателно.
Изправих се, влязох в спалнята и затворих вратата след себе си.
Чух как набира Венета. Гласът му беше дрезгав, паникьосан: „Подаде молба за развод! Заради онзи разговор!“
От слушалката се понесе крясък.
На мен вече ми беше безразлично.
Подкрепата на сина ми
Вечерта се обадих на сина си. Преслав Рилски усети още от първите секунди.
— Мамо, какво става?
— Развеждам се с баща ти.
Настъпи дълго мълчание. После, едва чуто:
— Защо?
Разказах накратко — за чадъра, за чутия разговор, за думите на Антон.
— Разбирам — въздъхна Преслав. — Аз съм с теб. Направи това, което смяташ за правилно. Ако имаш нужда от помощ — знаеш къде съм.
— Благодаря ти, сине.
— Той е виновен. Не те е оценил. Това си е негов проблем.
Затворих. Заплаках. За пръв път от седмици.
Не от болка — от облекчение.
Синът ми ме разбра. Подкрепи ме. Не ме разпитваше. Пораснал беше.
Ново начало
Делото беше след два месеца. Имуществото разделиха коректно. Антон изкупи моя дял — родителите му му помогнаха. Не искаше да продава апартамента.
Аз си намерих малко едностайно жилище под наем. Стар блок, пет етажа, тих вътрешен двор. Уютно. Спокойно.
Смених и работата — започнах като администратор в оптичен салон. Удобен график, прилично заплащане, женски колектив и нормална атмосфера.
Живеех сама.
И за първи път от години се чувствах истински спокойна.
Година по-късно
С Антон се засякох случайно. Беше минала година от развода.
Стоях на спирката, когато той слезе от автобуса. Видя ме, спря, после се приближи.
— Здрасти.
— Здравей.
Настъпи неловка пауза. Оглеждахме се взаимно.
Изглеждаше прегърбен. В очите му имаше несигурност. На пръста — бледа следа там, където някога беше халката.
— Как си? — попита.
— Добре.
— Аз… Жулиета, можем ли да поговорим?
— За какво, Антон?
— Не мислех, че ще реагираш така. След толкова години…
— Деветнайсет — прекъснах го спокойно. — Помниш ли какво каза на Венета?
Той преглътна.
— Бях глупак. Съжалявам.
— Прощавам. — срещнах погледа му. — Но няма да се върна.
— Разбрах нещо важно — продължих. — По-добре е да си сам, отколкото с човек, който те възприема като товар.
— Никога не съм те смятал за такъв…
— Но го каза. И ме обсъждаше зад гърба ми. А аз искам да бъда там, където ме ценят. Или поне не ме унижават в разговори.
Автобусът пристигна. Направих крачка към вратата.
— Всичко добро, Антон.
Качих се. Погледнах през прозореца.
Той остана на спирката — смален, остарял, сам.
А аз пътувах към дома си. Към собствения си живот.
Финал
Вечерта седнах до прозореца. Заваля — първият есенен дъжд. Тънки струйки се стичаха по стъклото.
Онзи ден така и не взех чадъра. Намокрих се до кости.
Но тогава разбрах: има дъждове, от които няма къде да се скриеш. От тях трябва да си тръгнеш.
И когато си тръгнеш — осъзнаваш, че чадърът никога не е бил срещу дъжда.
А срещу думите на другите.
