Тя се притисна до него, сякаш вече беше там, в онази мечтана картина.
— На Нова година ще дойдем тук — само ти и аз. Сняг, тишина, огън в камината. В полунощ ще излезем на верандата с шампанско. Все едно сме в някакъв филм.
Жанета говореше за това толкова често и с такава жар, че Калин знаеше всяка подробност наизуст. Представяше си как на първи януари ще посрещнат изгрева, увити в пледовете. Как ще приготвят закуска в новата кухня, ще пият кафе бавно, без да бързат за никъде. Как после ще тръгнат на разходка из гората, където снегът със сигурност ще стига до коленете. А вечер — книги, вино и тишина пред камината.
— Имаме нужда от тази почивка — повтаряше тя. — Цяла година се скъсваме от работа. Ти — на две места, аз — с проектите. Кога за последно бяхме просто двамата? Истински, не между две задачи и десет телефонни разговора?
И точно сега това се случваше. Само два дни преди тръгването.
— Аз не съм ги канила и изобщо не искам да ги виждам! — избухна Жанета, а гласът ѝ се пречупи. — Ако дойдат, ще посрещнеш Нова година без мен!
— Жанета, моля те, недей така…
— Как „недей“? — тя изтри сълзите си с опакото на дланта. — Калине, половин година живея с тази мечта! Работихме като луди, за да приключим всичко навреме. Исках тези дни да са наши. Само наши. Не с твоите роднини, които ще нахлуят, ще изядат всичко, ще оставят кочина и ще си тръгнат, а ние после ще чистим!
— Ванеса не е такава…
— Ванеса е точно такава! — тя удари по масата. — Забрави ли как миналата година дойде „за два дни“ и остана две седмици? Как Радостин изпи уискито ти и междувременно ти обясняваше, че работиш прекалено много и си забравил за семейството? А децата им счупиха онази чаша, която ти подарих за годишнината, и Ванеса дори не се извини — само каза, че „децата са си деца“!
Калин замълча. Защото всичко това беше вярно. Ванеса беше с две години по-голяма от него и от малка се държеше така, сякаш светът ѝ е длъжен. Командваше го, вземаше по-хубавите играчки, получаваше повече внимание. Като порасна, нищо не се промени — просто започна да го използва като безплатна помощ, като източник на „временни“ заеми, които никога не се връщаха, и като удобно място за отдих, когато ѝ беше изгодно.
— Тя ми е сестра — промълви той без сила.
— И това какво означава? Че има право на всичко? — погледът на Жанета беше толкова пълен с болка, че на него му стана физически зле. — Калине, не искам невъзможното. Искам три дни. Само три дни с теб. Насаме, в дома, който изградихме със собствените си ръце. Толкова ли е много?
— Не… не е.
— Тогава ѝ се обади. Сега. И ѝ кажи, че не са поканени и че няма да идват.
— Жанета, знаеш какъв скандал ще стане…
— Нека стане — тя скръсти ръце. — Знаеш ли какво? Уморена съм. Писна ми винаги да съм последна. Първо работата, после майка ти, после Ванеса с нейните проблеми, а някъде накрая, ако остане време — аз. Твоята съпруга.
— Не е така!
— Точно така е! — тя се обърна към прозореца и загледа зимната вечер навън. — Помниш ли какво ми обеща, когато се оженихме? Че ще съм на първо място. Че ще сме екип — ти и аз срещу всичко. А реалността? Майка ти винаги има нещо „спешно“, Ванеса е постоянно в криза, а ти тичаш при тях и оставяш всичко. А аз… аз чакам. Винаги.
Калин се приближи, опита да я прегърне, но тя се отдръпна.
— Недей — каза тихо. — Просто ми отговори честно. Как искаш да посрещнеш тази Нова година? С мен или с тях?
Той остана неподвижен. В главата му се сменяха картини — майка му, която звъни всеки ден и се обижда, ако не отиде; Ванеса, готова на истерия при отказ; Радостин с подмятанията си за „мъж под чехъл“. А после — други образи: Жанета с четка в ръка, боядисваща стените; Жанета, усмихната пред камината; Жанета, която мечтае за онзи празник, който двамата заслужаваха.
— С теб — прошепна накрая. — Разбира се, с теб.
— Тогава го докажи — тя се обърна към него. В очите ѝ имаше едновременно надежда и страх, от които му секна дъхът. — Обади се на Ванеса. Веднага. И ѝ кажи, че няма да дойдат.
— Жанета…
— Това е ултиматум, Калине — тя се изправи, а в стойката ѝ се появи онази решителност, заради която някога се беше влюбил в нея, и въздухът между тях натежа от очакване.
