— Твоята майка се обади — прошепна тя, толкова тихо, че гласът ѝ едва се долавяше. — Поздрави ни за заминаването. Каза, че се радва безкрайно за нас. И между другото спомена, че Ванеса Странджанска с Радостин Атанасов и децата също ще дойдат при нас на вилата. Още утре вечер.
Калин Ангелов застина на място. Пътната чанта се изплъзна от пръстите му и падна на пода с глух, кух звук.
— Жанета, аз…
— Сериозно ли говориш? — гласът ѝ потрепери, но тя бързо се овладя. — Калине, нали се бяхме разбрали! Ти ми обеща, че няма да казваш на никого!
— Не съм казвал! — той вдигна ръце, сякаш се защитаваше. — Кълна се, споменах единствено на майка ми, че няма да сме в града по празниците…
— И тя, разбира се, веднага е навързала нещата — усмивката на Жанета беше горчива. — И тутакси е звъннала на скъпата ти сестричка. Дори си представям разговора. „Жанетка и Калин получили някаква вила, представяш ли си? Ще посрещат Нова година там, съвсем сами. Колко егоистично от тяхна страна, нали?“
— Жанета, майка ми не го е казала така…
— Не така ли? — тя се обърна рязко към него и той видя сълзите в очите ѝ. — Тогава защо сестра ти вече е стегнала куфарите и се готви да дойде с цялата си фамилия? С децата, между другото!
Калин се отпусна на ръба на леглото, усещайки как всичко, което бяха градили, започва да се разпада. Шест месеца. Шест месеца бяха работили на тази вила като прокълнати.
През пролетта, когато почина леля Радка Данаилова, майката на Жанета ѝ се обади късно вечерта и съобщи новината: лелята беше оставила вилата си в наследство на Жанета. Малък парцел, старичка къща, баня, оранжерия. Жанета тогава се разплака — обичаше леля Радка, макар че не се виждаха често.
— Можем да опитаме… — беше прошепнала тя, бършейки сълзите си. — Може би да я стегнем? Да я направим годна за живеене? Никога не сме имали свое място, където просто да избягаме от всичко.
Калин се съгласи без колебание. Апартаментът в града, непрекъснатият шум, съседите отгоре, които вече трета година правеха ремонт — всичко това го изтощаваше. А тук — собствен дом, тишина, гора на една ръка разстояние.
— Само нека засега да не казваме на никого — помоли Жанета. — Докато не приведем всичко в ред. Знаеш как е — всички изведнъж стават експерти и започват да дават съвети. А твоето семейство…
Тя не довърши изречението, но Калин я разбра. Неговото семейство. Майката, която смяташе за свое задължение да контролира всяка тяхна стъпка. Сестра му Ванеса, способна да превърне всяка ситуация в лична изгода. Радостин, нейният съпруг — вечният безгрижен шегаджия, убеден, че светът му дължи нещо просто защото съществува.
— Добре — беше казал тогава Калин. — Няма да казваме на никого.
И наистина мълчаха. Всеки уикенд, започвайки от май, пътуваха до вилата. Първоначално разчистваха — през последните години леля Радка не беше в състояние да се грижи за мястото и всичко беше обрасло, захвърлено и полуразрушено. После започнаха ремонта на къщата.
Калин боядисваше, сменяше ел. инсталацията, оправяше покрива. Жанета търкаше подове, лепеше тапети, търсеше мебели по битпазари и онлайн обяви. Влагаха всяка свободна стотинка, всяка свободна минута. През лятото идваха за цели уикенди, без почивка, без море, както всички техни познати. Само работа.
— Виж само какво се получи! — сияеше Жанета от радост, когато през август приключиха с верандата. — Калине, представяш ли си, можем да посрещнем Нова година тук! Ще сложим елха, ще запалим камината…
— Нямаме камина — усмихна се той.
— Тогава ще си направим! — засмя се тя и го прегърна. — Всичко можем.
И направиха камина. Калин намери майстор, който им помогна да изградят истинско дървено огнище в хола. Излезе им солено, но когато през октомври запалиха първия огън, Жанета седеше на пода пред танцуващите пламъци и плачеше от щастие.
— Това е нашето място — шепнеше тя. — Само наше. Разбираш ли? Първото истински наше.
Към декември къщата беше напълно готова. Топла, уютна, с нови прозорци, ремонтирана баня, навес с подредени брезови цепеници. Жанета купи ленени пердета, меки пледове, нареди свещи в красиви свещници из всички стаи. В кухнята се появи голяма дървена маса, намерена на битпазар и реставрирана от двамата с много търпение.
— Май така и не си починахме тук нито веднъж — отбеляза Калин при едно от пътуванията. — Само се трудехме.
— Но на Нова година… — започна Жанета, а в гласа ѝ вече се прокрадваше онази мечтателна нотка, с която щеше да продължи да рисува картината на празника, който толкова дълго беше чакала.
