Тогава търсех спокойствие и подреденост, без да осъзнавам, че понякога „сигурното“ е просто по-удобна форма на затвор.
Беше тридесет и първи декември. В осем сутринта стоях сама в кухнята и се мъчех да наместя огромна патица в мивката. Водата режеше като нож, ледените струи смразяваха пръстите ми, а в ставите се надигаше познатата тъпа болка. Този артрит Захари Пиринки винаги наричаше „измислица“ — защото щом си го въобразявам, значи симулирам, а щом симулирам, значи мързелувам. А мързелът, според него, заслужава порицание.
Той се появи на прага с провиснала фланелка, почесвайки се машинално по корема, като човек, убеден, че всичко наоколо му принадлежи. Дори не ме погледна. Остави лист хартия на масата.
— Списък — отсече. — Майка ми се сети, че трябват салфетки със златист орнамент. И да вземеш черен хайвер. Не от евтиния, а истински. Ще дойде жената на Милко Кирилов — трябва да се види нивото. Парите ги вземи от заделените за ремонта.
Мълчах миг, събирайки смелост.
— Захари… — обадих се тихо. — Не се чувствам добре. Гърбът ме боли. Може ли ти да отидеш? Или да поръчаме доставка?
Той реагира така, сякаш думите ми идваха от включено радио, а не от мен.
Обърна се бавно. По лицето му се появи онзи израз — смесица от раздразнение и погнуса, все едно беше забелязал муха в супата.
— Маргарита Мартинова, не започвай. Нова година е семейният празник. Жената прави празника. Мъжът осигурява средствата. Говорили сме го хиляди пъти.
— Ти от половин година не работиш — изпуснах се. Не остро. Не злобно. Просто констатация.
Той пристъпи към мен.
— Аз съм в процес! Стартирам проект! — гласът му натежа и притисна. — Изобщо имаш ли представа колко съм направил за теб? Извадих те. Дадох ти живот. А ти ще ми държиш сметка?
Това беше любимото им изречение — „дадохме ти живот“. Сякаш бях захвърлен предмет, който някой е прибрал от контейнера и великодушно е позволил да стои на рафта.
Обикновено тук се пречупвах. Извинявах се. Обличах се. Купувах. Преглъщах.
Днес обаче погледът ми се спря върху патицата — посиняла, оголена, беззащитна — и в мен се настани не болка, не страх, а празнота. И в тази празнота имаше странно спокойствие.
— Добре — казах. — Ще взема салфетките. Ще купя и хайвера.
Той изсумтя доволно и се оттегли към телевизора.
Патицата остана върху тавата. Трябваше да я натрия с подправки, да я напълня с ябълки и да я сложа във фурната, но краката ми не помръдваха и тишината в кухнята натежа като обещание за нещо, което предстоеше.
