Стефка Велизарова не се ограничи само с куфарите. Още същата вечер донесе три кашона с вещи, размести хола по свое усмотрение и окачи по стените стари семейни снимки, които Ралица никога не беше виждала.
– Виждаш ли колко по-живо стана? – усмихна се самодоволно тя, когато Ралица Бургаска се прибра от работа. – Вече прилича на истински дом.
– Къде е диванът ми? – гласът ѝ беше сух.
– Преместих го до прозореца. Там е по-светло, полезно е за очите – кимна одобрително възрастната жена. – И телевизора завъртях, та да се вижда и от кухнята.
Без да каже дума, Ралица се затвори в спалнята. Върху завивките я чакаше бележка, написана с разкривен почерк:
„Скъпа, взех прахосмукачката ти, да я почистя основно. Моята се развали. Утре ще ти я върна. – Стефка.“
– Какво значи „взех я у дома“?! – извика Ралица. – Това да не ви е вашият апартамент?!
– Ами аз тук живея сега! – отвърна глас от кухнята. – Временно, разбира се.
Ралица извади телефона и отново набра Ростислав Василев.
– Чуй ме внимателно – каза рязко, щом той вдигна. – Утре идваш и си прибираш майка си.
– Ралице, недей пак…
– Говорих с адвокат! – гласът ѝ трепереше от ярост. – Това е незаконно настаняване. Самоуправство!
– Полудя ли съвсем? – избухна Ростислав. – Ще изхвърлиш майка ми на улицата?
– Да! Точно това ще направя!
– Справяй се сама. Нямам време за тези сцени.
Линията прекъсна. Ралица запрати телефона към стената, а екранът се разпиля на парчета.
– Какъв е този трясък? – Стефка надникна през вратата. – Да не си зле?
– Ще се побъркам! – Ралица се свлече на леглото. – Вие ме докарвате дотам!
– Мило момиче, защо се палиш толкова? – жената седна до нея. – Аз съм примерен квартирант. Плащам сметки, купувам храна.
– Не искам квартирант! Това е моят дом!
– Голям е апартаментът, ще се поберем. И по-весело е, нали?
– За мен не е!
На следващата сутрин Ралица стана по тъмно. Събра документите за жилището, личната си карта и решението за развода. Отиде при адвокат.
– Сложна история – поклати глава мъжът на средна възраст. – Но има изход. Трябва да подадете сигнал в полицията.
– И после?
– Районният инспектор ще дойде, ще състави протокол. Ако това не помогне – съдебен иск.
– Колко време?
– Най-малко месец-два.
Мисълта, че още толкова ще дели покрив със Стефка и нейните познати, я задуши.
Вечерта се прибра напрегната. От апартамента се чуваха музика и смях. В кухнята около масата седяха четири възрастни жени и тропаха домино.
– Раличке! – махна Стефка. – Запознай се с дамите! Организираме си турнир.
– Какъв турнир?!
– Домино. Всяка вечер ще се събираме. Нямаш нищо против, нали?
– Имам! – изрече Ралица твърдо. – Веднага си тръгвайте!
– Колко е нервна… – прошепна една от гостенките.
– Работата ѝ е стресова – оправда я Стефка. – Младите все бързат и се ядосват.
– Вън! – извика Ралица. – Всички вън от жилището ми!
Жените набързо събраха плочките, мърмореха за лошо възпитание. Стефка ги изпрати до вратата, извини се и обеща на следващия ден да ги чака със сладкиш и чай.
– Защо ги обиди така? – попита тя, връщайки се. – Прекрасни, интелигентни хора.
– Защото това е моят апартамент! – Ралица удари по масата. – Мой!
– Наш е вече – поправи я спокойно Стефка. – Аз съм регистрирана тук.
– Как така регистрирана?!
– Бях в общината. Имам временен адрес – каза тя и извади документ с печат. – Ето.
Ралица грабна листа. Всичко изглеждаше напълно официално.
– Как посмяхте? – прошепна тя, разтреперана.
– Защо не? – усмихна се Стефка Велизарова. – Казах, че племенницата ми е съгласна.
– Аз не съм ви племенница! И не съм давала съгласие!
– Това в службата няма как да го знаят – вдигна рамене жената. – Там работят състрадателни хора.
Ралица се отпусна на стола, ръцете ѝ трепереха. Ситуацията вече беше сериозна.
– Утре отивам в полицията – каза тихо.
– Ходи – отвърна безразлично Стефка. – Аз съм болна и възрастна жена, ще видим кой на кого ще повярва.
