– Мария, ти какво, полудя ли? – Стоян остави вилицата и лицето му бавно поруменя.
На масата се спусна такава гъста тишина, че се чу как в печката тихо пука зелевият пай.
Седях срещу Пенка, до която се беше настанила Албена – сестрата на Стоян, пристигнала от съседния град „за няколко дни“, а вече четвърти ден живееща у нас. Срещу мен беше самият Стоян – моят съпруг, и неговият братовчед Павел, който уж „само за минутка“ дойде и остана на вечеря. Всичко както обикновено. Само че днес реших повече да не мълча.
Внимателно оставих лъжицата до чинията си и погледнах право към Стоян.
– Не съм полудяла – отвърнах спокойно. – Просто съм уморена. Уморена съм да бъда единственият човек в това семейство, който носи пари вкъщи, плаща за всичко и още слуша упреци, че „малко изкарвам“.
Пенка прокашля в юмрука си и извърна поглед настрани. Албена застина с отворена уста. Павел напротив – изведнъж се наведе напред с интерес, сякаш гледаше любим сериал.
Стоян се усмихна криво.
– Мария, сега пред всички ли ще правиш разправии? Нали се разбрахме – вкъщи ще говорим.
– Вкъщи отдавна нищо не обсъждаме – не повишавах глас, макар вътре всичко да вреше. – Вкъщи ти идваш, ядеш, лягаш на дивана и пускаш телевизора. А после питаш: „Защо пак елда?“ Защото за друго вече не стигат парите, Стояне. След като платих сметките за апартамента, твоята кола, твоите „срещи с приятели“ и храната, с която храня не само нас двамата, а всички решили да минат „на гости“.
Албена внимателно остави чашката си.
– Мария мила… нали не говориш за мен?
– За всички говоря – обърнах се към нея. – Албена, вие сте прекрасна жена и много ви уважавам. Но дойдохте в понеделник, днес е петък и само за тези дни похарчих повече за храна отколкото целия минал месец. Нямам нищо против гостите. Против съм това всичко да пада само върху моите рамене.
Пенка най-сетне вдигна очи.
– Мария… дъще… казвала съм на Стоян да ти помага! Обеща ми го!
– Пенка! Аз помагам! – Стоян разпери ръце. – Изхвърлям боклука! И понякога мия чиниите!
Неволно се засмях кратко и нервно.
– Стояне, изхвърляш боклука веднъж седмично чак когато вече стои в коридора. А чиниите ги миеш „понякога“, когато аз замина на командировка.
Павел изсумтя тихо и веднага се престори че кашля.
Стоян го изгледа укорително и пак ме погледна.
– Значи сега пред всички ме наричаш търтей? Наистина?
– Казвам само че ми писна да бъда банкоматът тук – отвърнах аз. – Омръзна ми да чувам: „Мария преведи ми по картата пари пак свършиха“. Омръзна ми да плащам твоята застраховка, горивото ти и маратонките които купуваш уж „за здравето“, а после ходиш с тях по барове.
Извадих сгънат лист от джоба си и го сложих до чинията на Стоян.
– Ето списъкът за последните три месеца: всичко което платих аз – сметки за апартамента, интернетът ти, глобите ти по пътя; храната; абонаментът ти за някакъв спортен канал дето го гледаш веднъж годишно… Обща сума: двеста осемдесет и седем хиляди лева. Твоята заплата през това време е шестдесет и две хиляди.
Тишината стана още по-гъста.
Албена тихо въздъхна изненадано. Пенка изгледа сина си така сякаш го виждаше за първи път.
Стоян почервеня още повече.
– И какво предлагаш? Да продам бъбрек ли?
– Предлагам от утре нататък сам да плащаш своето – казах аз спокойно. И своите прищевки също! Аз ще плащам своето плюс нашето общо: храна сметки интернет наполовина; всичко друго всеки сам!
– А ако не приема? – попита той тихо без предишната увереност в гласа си.
– Тогава спирам да плащам всичко сама – свих рамене аз. Ще видим колко бързо ще свършат парите ти за бира с приятели.
Заб.: Сумите са адаптирани към левове според правилото за подмяна.
