— Как можа да е така? — мислеше и преживяваше тя. — Закъснях за погребението на Анна, полетът беше забавен, и то за дълго, имаше гъста мъгла… Не се сбогувах с най-близкия си човек.
Елица стоеше пред вратата на апартамента, който вече принадлежеше на нея. Анна още приживе беше прехвърлила собствеността върху нея. Дълго стоя, без да се осмели да отключи, но после решително отвори и влезе. В апартамента цареше оглушителна тишина.
— Явно ще трябва да го продам — мислеше Елица и като мина през стаята, седна в любимото си кресло.
Спомни си как Анна я посрещаше радостно:
— Елица, измий си ръцете, ще сложа чайника…
А сега в апартамента беше тишина, дори си запуши ушите – тишината ѝ тежеше. Поседя малко в креслото, но все пак се овладя и започна да размишлява какво да прави по-нататък. Погледът ѝ попадна на снимката върху шкафа – на нея Анна и Елица се усмихваха весело; имало е такова време.
Изведнъж вниманието ѝ привлече някакъв незначителен шум или писък. Не стана ясно откъде идваше; изплаши се и почти хукна да бяга, но точно тогава видя как от леко открехнатата врата на гардероба се подаде рижаво котешко муцунка.
— Ох, ти коя си? — попита тя изненадано, когато котката изскочи от гардероба.
Елица си спомни как Анна ѝ беше разказвала, че е прибрала котка от улицата – тръгнала след нея. Дори помнеше името ѝ – Майа – защото я намерила през май месец.
— Майа! — възкликна Елица. Котката дойде при нея, потърка се в крака ѝ и тръгна към кухнята като че ли я канеше със себе си. — Ясно… гладничка си.
Елица недоумяваше как котката е останала сама в апартамента, но реши, че просто се е скрила от хората в гардероба. Тогава чу едва доловим писък. Майа веднага се обърна и скочи обратно вътре. След малко една по една измъкна две рижави несръчни котета.
— Еха! — промълви Елица. — Чак цяло семейство сте тук! — а Майа легна до тях да ги накърми.
— Боже мой! И сега какво ще правя с вас?
Тогава разбра, че Майа съвсем наскоро е родила малките си. Отглеждането и храненето на котки – особено новородени – й беше напълно непознато затова потърси телефонния номер на местната ветеринарна клиника в интернет и извика ветеринар у дома.
След известно време прозвуча звънът на входната врата.
— Добър ден! Вие ли извикахте лекар за домашния любимец?
На прага стоеше приятен млад мъж – малко по-възрастен от Елица.
— Да! Заповядайте — отвърна тя и го покани вътре. — Ето там са… — посочи тя към котката с малките й.
