Така живееха, докато дойде моментът, в който внучката трябваше да напусне града.
Тя самата го пожела. Завърши института тук, в града, започна работа след дипломирането си, но заплатата се оказа ниска. Колеги на работа ѝ разказаха, че в Смолян има някаква голяма компания с идеални ръководители, чудесни колеги и достойно заплащане.
— Анна, не ми се сърди и ме разбери правилно. Заминавам далеч от теб, но винаги ще сме във връзка.
— Елица — казваше Анна, галейки къдравите ѝ коси — наистина ли е нужно да ходиш толкова далеч? Нима тук няма работа за теб?
— Анна, вече работих тук — отговори внучката — и какво? Първо бях на изпитателен срок, после ме взеха като специалист с най-ниската категория и заплата от три лева.
— Но ти току-що завърши института и нямаш опит, затова всички започват така. Трябва да натрупаш опит — нищо не става веднага. И няма нужда да ходиш надалеч — където си роден, там си полезен — убеждаваше Анна внучката си.
Но Елица беше непреклонна: така беше решила и така щеше да направи. Искаше всичко наведнъж — интересна работа и повече пари. Събра куфара си и замина.
На новото място наистина ѝ провървя. Назначиха я на добра позиция с прилична заплата; дори ѝ дадоха общежитие и не се наложи да търси квартира. Когато получи първата си заплата, беше много доволна. Щастлива след работа влезе в магазина и си купи всякакви вкусотии, дори любимите бонбони на Анна. Вечерта седна сама да пие чай и я обзе непоносима тъга от това, че няма с кого да сподели всички тези сладкиши. А любимите бонбони на баба ѝ останаха недокоснати във вазичката.
Минаваше време; почти всеки ден разговаряше по телефона с Елена и Анна — всичко вървеше добре. Елица имаше пари; не харчеше излишно — искаше да спести за кола или поне да вземе кредит за част от сумата и да добави свои средства. Но както казват хората: човек предполага, а Господ разполага…
Един ден Елена се обади на Елица със страшната новина: починала е Анна.
— Как така, мамо? Какво се случи? – през сълзи попита тя майка си.
— Сърцето ѝ… Дъще моя… Сърцето на нашата баба беше болно; тя го криеше от нас. Аз знаех донякъде, но не предполагах че ще стане толкова скоро… Никога не съм я чувала да се оплаква.
За Елица това беше шокиращо и ужасяващо – загубата на близък човек винаги е тежка. Тя пътуваше с такси към дома си със сълзи по лицето.
— Зле ли ви е? Мога ли с нещо да помогна? – попита таксиметровият шофьор.
— Не, благодаря ви… Няма как да ми помогнете – разбираше добре, че ще може истински да се наплаче едва вкъщи в апартамента си, но просто не можеше да спре сълзите си.
