Магдалена бодро вървеше по коридора. Работният ден тъкмо бе започнал, а тя вече бе подготвила доклада за началника и отиваше при него на среща.
— Добро утро, Славчо. — Усмихнато поздрави седящия зад бюрото мъж Магдалена.
Славчо стана от бюрото и учтиво покани Магдалена да седне.
— Ето докладът, който поискахте. — Жената остави папката на масата.
Да-да, разбира се. Това е добре. Само че сега ще говорим за друго.
— За какво? — Магдалена се притесни.
— Как за какво. Скъпа наша Магдалена, решихме с целия колектив да ви изпратим тържествено в пенсия и да ви връчим паметен подарък. Е, колко още може да се работи, време е и за почивка.
— Каква пенсия! Моля ви се, Славчо. Още не съм стара жена — в разцвета на силите си съм. Знаете добре — през последните години нито веднъж не съм излизала в болничен, а отпуск вземах изключително рядко…
— Ето именно за това говоря. Време е да си починете, погрижете се за внуците, позанимавайте се с ръкоделие, у дома подредете всичко.
— Внуците ми са вече големи хора, у дома винаги има ред, а ръкоделието не е за мен — поне засега. Още съм жизнена и се чувствам добре.
— Магдалена! — началникът повиши глас. — Всичко е решено — заповед отгоре — време е да освободите място на младите, така да подмладим колектива малко, че моят отдел е пълен само с жени на балзакова възраст.
— Жена „на балзакова възраст“ значи тридесет и пет години. – Отвръщайки му докато ставаше каза Магдалена.
— Тогава още повече е време за заслужената ви почивка, уважавана Магдалена! — Подканяйки я към изхода с ласкава усмивка каза Славчо. — Още днес предайте всичко и си почивайте спокойно!
Магдалена стоеше зад вратата без да осъзнава напълно какво става.
„Уволниха ме… пратиха ме в пенсия… толкова години на едно място… и такъв сюрприз.“ — Горчиво се ядосваше жената. Влезе в отдела – всички я погледнаха. Приближи Полина – приятелката ѝ:
— Какво стана, Магдалена?
— Пенсионираха ме… край… пратиха ме си представяш ли! Пенсионираха ме! Изтриха ме от списъка на живите! Разбираш ли?
— Това Славчо освобождава място за своя роднина. — Пошушукаха си малко със съчувствие и после всеки тръгна по задачите си.
Магдалена предаде работата си, отказа пищното изпращане и излезе в пенсия.
В началото вкъщи не ѝ беше скучно – вършеше все отлагани „за после“ задачи. Но с времето я връхлетя усещането за самота и ненужност. Опита се да прави ръкоделие, но явно това не беше нейното – ръцете ѝ не слушаха; мислите ѝ бяха само едни: „Как можаха толкова несправедливо да постъпят с мен.“ Стигна дотам, че дори не ѝ се ставаше от леглото сутринта. Внуците вече бяха големи – единият завършваше училище, другият учеше в университета – надничаха само по няколко минути и пак по задачите си у дома
