— Намери си свястна работа, иначе ще се разведем! — изписка безработният съпруг, докато бягаше при майка си.
Мария вдигна ципа на спортното си яке и погледна през прозореца. Октомврийските листа се въртяха във въздуха, покривайки тротоарите като златен килим. Беше шест и половина сутринта, а след половин час вече трябваше да е на първото си работно място. Втората смяна я очакваше след обяд.
Двустайният апартамент на седмия етаж в панелния блок беше придобит от младото семейство преди две години с кредит. Тогава всичко изглеждаше лесно: съпругът, Георги, работеше като мениджър във фирма за строителство, а Мария беше администратор в здравен център. Имаха много хубави планове: ремонт, деца, щастливо бъдеще.
Но животът се намеси. През пролетта Георги загуби работата си. Фирмата затвори и служителите не получиха нито обезщетение, нито дължимите заплати. Тогава Мария подкрепяше съпруга си: каза му, че ще преминат заедно през трудностите. Вечер започна да работи на второ място — чистачка в офис сграда.
Месеците се превърнаха в половин година, а Георги все така не намираше подходяща работа. По-точно: дори не търсеше. Сутрин Мария отиваше на работа, а вечер го намираше точно както го беше оставила — на дивана пред телевизора. Междувременно апартаментът заприлича на истинска кочина: мръсните съдове се трупаха в мивката като планина, трохи покриваха масата, чорапи бяха разхвърляни навсякъде.
— Георги, поне прахосмукачката можеше да пуснеш докато ме нямаше — каза уморено Мария и хвърли чантата си в коридора.
— Криза е, Мария. Няма нормална работа. Защо да ставам склададжия за жълти стотинки? — отвърна Георги без да откъсва поглед от екрана. — Имам диплома все пак.
Мария безмълвно отиде в кухнята и започна да оправя бъркотията. Ръцете я боляха от постоянното чистене; гърбът ѝ също страдаше, но кредитът всеки месец изискваше своята част. Банката не се интересуваше от семейните проблеми.
В началото на есента положението стана непоносимо. Георги все по-често упрекваше жена си сякаш бе забравил кой носи парите вкъщи.
— Пак закъсняваш — посрещаше Мария недоволното лице на съпруга ѝ. — Цял ден седя сам тук и ми е скучно! А теб само работата те интересува!
Мария смаяно плесна с ръце:
— Георги, сериозно ли говориш? Работя по дванадесет часа на ден само и само да не останем на улицата! А ти ми правиш забележка за това колко внимание ти отделям?
— Разбира се — сви рамене мъжът ѝ. — Жената трябва да се грижи за семейството си, не само за парите! Например може да сготви вечеря… Или поне нормално да поговори с мен!
Ядът избухна по лицето на Мария; сбърчи вежди и наклони глава опитвайки се да осмисли чутото. Наистина ли стигна дотам Георги да я обвинява задето работи две места?
— Вечеря? — попита тя тихо.— И какво ти пречи ти самият да станеш от дивана и да приготвиш нещо? Имаш ръце… имаш глава… поне би трябвало…
— Недей почвай! — измрънка Георги.— Мъжете и жените имат различни задължения! Аз търся работа – това също е труд!
— Търсиш ли? — Мария погледна към телевизора където вървеше футболен мач.— И какви са резултатите? Колко автобиографии изпрати тази седмица? На колко интервюта ходи?
Георги извърна глава показвайки че разговорът приключва тук. Почти всяка вечер беше такава сцена – Мария усещаше как не само тялото ѝ вече отказва сили; душата ѝ също бе напълно изтощена… Трябваше сама да държи фронта за двама души – чистеше след мъжа си; търпеше упреците му; дори трябваше тя самата още веднъж да му се извинява че работи…
В четвъртък вечер нервите ѝ окончателно не издържаха.
Мария се прибра към десет и половина.
Краката я боляха ужасно,
главата я цепеше от недоспиване.
А в кухнята я чакаше истинска катастрофа:
Георги беше пържил яйца,
очевидно обаче нещо бе объркал.
Плотът бе опръскан целият с олио,
черупките лежаха по пода,
мръсният тиган стоеше сред купчината немити съдове…
— Георги! — извика Мария.— Можеш ли поне веднъж да обясниш какво става тук?
Съпругът ѝ излезе намусен от стаята:
— Какво има пак? Ядох – край!
Утре ще измиеш,
никой нищо няма да ни каже!
— Утре ли?! – спря като гръмната Мария.— Защо утре?! Защо не веднага след готвенето?!
— Защото съм уморен!
Цял ден стоях вкъщи
мислех за нашето бъдеще…
Главата ме заболя направо…
