Тя притисна снимката до гърдите си и изведнъж започна да плаче — шумно, със задавени хлипове, без да се интересува от съседите или отворените врати. Плачеше за Димитър, за изгубената му дъщеря Милена, за празнотата в себе си след заминаването на Стоян, за това колко лесно хората забравят един друг.
През нощта, когато Ива влезе в стаята ѝ, Габриела седеше пред лаптопа. От колонките звучеше музика — тиха, светла, толкова топла, че сякаш изпълваше всички ъгли на малкия им апартамент.
— Какво е това? — попита Ива шепнешком.
— Димитър — отвърна Габриела, без да се обръща. — Бабата от партера.
Слушаха до късно. Очите на Ива блестяха, но не каза нищо. Само сложи ръка на рамото на Габриела.
След няколко седмици Габриела създаде страница в интернет и качи там записите на Димитър. Написа проста история за непознатия възрастен човек, който останал незабелязан докато станало твърде късно. Не търсеше оправдания и не обвиняваше никого. Просто разказа историята.
След месец под видеото вече имаше хиляди коментари. Хората пишеха, че музиката им помага да преживеят загубите си, че си спомнят самотните си съседи и че утре ще им занесат сладкиш или поне чаша чай.
Всяка вечер Габриела слизаше до партера, сядаше до празната врата на Димитър и пускаше неговата музика от телефона си. Чувстваше го някъде наблизо — слушащ и усмихнат с онази мека и малко виновна усмивка.
Тя никога не разбра, че няколко пъти Димитър бе стоял дълго пред вратата на техния апартамент на шестия етаж с онзи плик с нейното име в ръка — но така и не посмя да позвъни. Боял се е да не ги обезпокои. Боял се е да не бъде излишен.
В техния блок всичко остана почти същото: олющени стени, миризма на котки и развален асансьор. Но все пак нещо се беше променило. Понякога върху изтривалките пред входните врати се появяваха купички със супа, внимателно увити в салфетки.
И всеки път когато минаваше покрай тях, Габриела неволно се усмихваше. Знаеше: някъде горе или долу във входа някой за първи път от много време ще почувства, че не е забравен.
