– Защото си жена! Това е твое задължение!
– Моето задължение е да обичам и да се грижа, когато и за мен се грижат в замяна. Играта на еднопосочна улица приключи.
В събота сутринта Ива се събуди от апетитен аромат. Ухаеше на пържена наденица и яйца. Тя излезе в кухнята. Александър седеше на масата и с апетит ядеше яйца с домати и докторска наденица. Пред него имаше чаша горещо кафе и чиния със сандвичи със сирене.
Щом видя Ива, той се задави, но бързо се овладя.
– О, събуди се. Е, сядай, ако искаш. Аз… намерих малко дребни пари в зимното яке, отидох до магазина.
Ива седна срещу него. На масата лежеше опаковка скъпа наденица, хубаво сирене, десетина подбрани яйца. „Дребни пари в якето“, – усмихна се тя наум.
– Благодаря, не съм гладна – излъга Ива. Искаше ѝ се да види докъде ще стигне той. – А ти яж, яж си. Трябват ти сили.
Александър дъвчеше старателно, избягвайки погледа ѝ. Беше му неудобно да яде под зоркия поглед на жена си, но гладът беше по-силен.
– Слушай, Ива – започна той след като дояде сандвича си. – Хайде да приключим този цирк вече. Взех назаем пет хиляди от Стоян. Ето ти ги. Отиди нормално до магазина, свари супа. Не може така да се живее.
Той сложи на масата банкнота от пет хиляди лева*. Ива погледна парите, после мъжа си.
– Взел си от Стоян? – повтори тя въпроса му. – Гледай ти колко щедър Стоян бил! А как ще връщаш? Нали нямаш заплата?
– Ще върна някак! – изсумтя Александър. – Какво те интересува теб? Ходи до магазина!
Ива взе банкнотата и я завъртя между пръстите си.
– Добре. Ще отида до магазина. Но ще купя само това, което ми трябва на мен лично. А ти се храни при Стоян, щом е толкова щедър към теб.
– Какви ги говориш?! – Александър скочи рязко и преобърна стола си.– Дадох ти пари! Общи са! За семейството!
– За семейството ли? – Ива също стана права; гласът ѝ звънтеше като опъната струна.– А когато преди три дни получи седемдесет и осем хиляди лева*, чии бяха тези пари? Лични ли? А тритеста четиридесет и пет хиляди по твоята сметка — кой фонд са това? Фонд за подпомагане на гладуващи съпрузи?
Александър застина насред стаята; лицето му първо побеля, после избиха червени петна по бузите му; отвори уста да каже нещо — затвори я — пак отвори…
– Ти… ровила ли си ми по джобовете?! — просъска най-накрая той.— Шпионирала ли си ме?
– Не прехвърляй вината върху мен, Александър! Намерих бележката случайно докато чистех якето ти! Знаеш ли кое е най-отвратителното? Не това че криеш пари… а че гледаш как броя стотинки за всичко — как отказвам всичко за себе си — как ходя с разкъсани ботуши… а спокойно ядеш супата ми купена с моите пари! Не те ли е срам?
– Спестявах! — изкрещя Александър удряйки юмрук по масата.— Спестявах ни за кола! Моята трошка вече не върви! Исках да направя изненада! А ти… меркантилната… само парите гледаш!
– Изненада ли?! — горчиво се засмя Ива.— Изненада е когато купиш кола без жена ти да гладува през това време! Изненада е когато двамата решим заедно да спестяваме за целта! Това което правиш ти е дребнавост: живееш на мой гръб като пазиш своята заплата непокътната; паразитираш върху мен Александър!
– Какво разбираш ти!? Аз съм мъж — трябва ми свястна кола та да не ме е срам пред приятелите ми! А твоите кокошки… Голям праз че сме спестявали месец-два! Нали не умря?!
– Не умрях – кимна Ива.– Но нещо вътре в мен умря: уважението към теб умря; доверието умря…
Тя остави банкнотата обратно на масата:
— Вземи си парите обратно… Купи си билет с тях.
— Къде?! — онемял попита Александър.
— Към светлото бъдеще… Или при майка ти… Или квартира под наем… Все ми е едно… Повече не желая да живея с човек който ме смята за слугиня или глупачка…
— Гониш ме?! Заради пари?! — Александър я гледаше искрено объркан; според него ситуацията изглеждаше различно: измамил малко… скатал някой лев… ама нали беше „за кауза“!
— Не заради парите Александър… Заради отношението… Събирай багажа…
Александър не тръгна веднага; имаше дълга тежка кавга: крещеше обвиняваше после молеше обещаваше ѝ кожено палто (от онези спестени пари) пак крещеше… Но Ива остана непреклонна: сякаш го виждаше за първи път – алчен дребнав истеричен чужд човек…
Към вечерта той събра багажа в една чанта:
— Ще съжаляваш!… — хвана прага.— На кого ще потрябваш вече – четиридесет и пет годишната самотница сред котките!… Аз ще намеря истинска жена която цени мъжете!
