— Мила детска драсканица, разбира се — проточи пренебрежително Зоя. — Само че разваля интериора. Истинските художници работят по друг начин.
— Участвала съм в курс по акварел в студио — опита да обясни Милена с треперещ глас. — Преподавателят казваше…
— Е, какво може да каже един преподавател — прекъсна я Зоя, настанявайки се в креслото. — Нашата съседка Ралица твореше истински шедьоври.
Визитата се проточи четири мъчителни часа. Когато най-сетне вратата се затвори след Зоя, Милена отиде в кухнята и седна на масата. Сълзите сами потекоха по бузите ѝ.
— Димитър… — тихо повика Милена, когато мъжът ѝ се появи на прага. — Боли ме, когато Зоя говори така за картините ми.
— Недей сега… — уморено махна с ръка Димитър, докато отваряше хладилника. — Зоя просто е такава, към всички е критична.
— Но тя обезценява това, което е важно за мен — настоя Милена и избърса очите си. — Поне понякога опитай да ме защитиш.
Димитър се обърна към жена си с раздразнение на лицето.
— Тя не го прави от злоба, просто е свикнала всичко да контролира — обясни той, докато изваждаше айряна от хладилника. — Не го вземай толкова навътре.
Горчивината изпълваше Милена. Предателството на мъжа ѝ я болеше повече от острите думи на Зоя.
Посещенията на Зоя станаха чести. Всяка събота и неделя тя идваше сутрин и оставаше до късно вечерта. В хола оглеждаше внимателно всеки ъгъл.
— Борш трябва да се готви с кокалче, а не само с месо! И цвеклото отделно да задушиш, за да стане цветът наситен! — наставляваше Зоя до печката.
Милена кимаше мълчаливо и бъркаше супата. Вътрешната обида растеше, но не ѝ стигаше смелост да възрази.
— Подовете трябва да се мият на ръка! Истинските домакини никога не ползват моп! — продължаваше наставленията си Зоя.
В хола тя караше Милена да мести мебелите:
— Сложи дивана до стената, а креслото в ъгъла! А тези картини ги прибери в шкафа – развалят общия вид!
Милена със свито сърце сваляше пейзажите си от стената. След всяко посещение се заключваше в банята и плачеше тихо в кърпата, за да не я чуе Димитър.
Положението ставаше все по-нетърпимо. Един ден Зоя остана до късно вечерта.
— Ще преспя тук тази нощ! – обяви тя и легна на дивана. – Вече е късно да си ходя у дома!
Димитър веднага се съгласи:
— Разбира се, Зоя, остани!
Това беше първата от много такива нощи. Животът вкъщи стана непоносим: след девет вечерта трябваше да има пълна тишина; разрешаваха се само определени ястия за готвене.
