Той пристигна от града и отвори собствена клиника.
Галина се засмя:
— Светлана, да не мислите да ме жените?
— А защо не?
Момчето е свестно, работливо.
А и лекува Персика ти, когато си беше наранил лапата.
Срещата им стана съвсем случайно.
Персик отново си беше наранил лапата, гонейки птици, и Галина реши да го закара при ветеринаря.
Георги се появи пред нея висок, малко несръчен мъж на около тридесет и пет години, с добродушна усмивка и яки ръце.
— Нищо сериозно — каза той, докато преглеждаше котарака. — Натъртване. Сега ще обработим раната и след няколко дни пак ще тича из двора.
Персик, който обикновено е предпазлив с непознати, спокойно позволи на ветеринаря да го прегледа и дори започна да мърка.
— Имате дарба — усмихна се Галина. — Обикновено драска.
— Просто сме на една вълна с него.
Двама дошли от града в селската местност — почти роднини.
Така завързаха разговор.
Оказа се, че Георги също наскоро се е преместил от Русе.
— Градският шумен живот ме измори — призна той. — Постоянното бързане, шумът… Тук всичко е различно: ритъмът на живота, гледната точка към нещата.
Галина кимна — разбираше го напълно.
Оттогава срещите им зачестиха — първо случайни, после вече редовни.
Георги идваше да види Персик, а Галина носеше домашни сладки в клиниката му.
Заедно ходеха до езерото, събираха гъби или просто се разхождаха из гората.
Той я впечатли със знанията си, финното чувство за хумор и надеждността си.
А най-важното — оказа се искрен човек. Без преструвки или игри.
— Знаеш ли — каза й веднъж той на брега на езерото —
и аз съм разведен. Жена ми замина при най-добрия ми приятел. Смяташе ме за прекалено обикновен човек без амбиции.
— И ти замина?
— Да. Осъзнах, че нищо вече не ме задържа в града. А тук… тук намерих себе си. И май не само себе си…
Погледът му срещна този на Галина и тя внезапно поруменя като ученичка.
През май, когато ябълките цъфтяха в градината, получи съобщение от Иван: „Здравей! Чух, че си наследила къща. Хайде да се видим? Наскоро скъсах с Жанета – оказа се голяма змия. Може би разводът ни беше прибързан?“
Галина препрочете думите два пъти и ги показа на Георги. Тъкмо пиеха чай на верандата.
— Как ще му отговориш? — попита спокойно той,
но тя забеляза напрежението в раменете му.
— А ти какво би направил на мое място?
— Бих го отпратил надалеч.
А ти?
Галина хвана телефона и написа:
„Иван,
благодаря за поздравленията.
Съжалявам за трудностите ти с Жанета,
но не – не сбъркахме с развода.
Просто не бяхме един за друг.
Желая ти да намериш някой,
който ще оцени амбициите ти.“
„Повече недей ми пише.“
След като изпрати съобщението,
тя блокира номера
и погледна към Георги:
— Това беше всичко.
Той й се усмихна и хвана ръката й:
— Знаеш ли,
мислех първо да почакам,
да не бързам…
Но животът ме научи,
че щастието не трябва да се отлага за после.
Венета,
ще се омъжиш ли за мен?
Вместо думи тя му отвърна с целувка.
Сватбата направиха през август – направо в градината.
Поканиха малко гости – родителите на Галина,
няколко местни приятели
и Светлана като почетен гост.
