— Христина! — извиках аз. — Не може с вилица върху тефлона! Развали го!
— О, айде стига де! — махна тя с ръка. — Голям праз, една драскотина. Ама палачинките са вкусни. Сядай, яж.
Погледнах тигана. Дъното целият надраскан. Три хиляди лева на боклука.
— Няма да ям това. И ще ми купите нов тиган.
— Колко си дребнава, Илиана! — изсумтя свекървата. — Александър, ела да ядеш! Майка ти направи палачинки!
Александър се довлече, сънен и разрошен.
— О, палачинки! Супер! Илиана, защо си такава кисела?
— Майка ти развали моята посуда. И смята, че е нормално.
— Илиана, ще ти купим нов тиган! Още с първата заплата! — Александър напълни устата си с палачинка.
— С коя заплата? Ти още не си платил наема за колата.
Той се задави.
— Ти броиш моите пари?
— Аз броя нашите общи загуби! Александър, това е краят. Омръзна ми.
В този момент Христина заяви:
— Между другото, деца. Реших нещо. Понеже апартаментът ви е голям, ще поживея при вас месец-два. При мен съседите правят ремонт, шумно е и няма спасение. А тук е тихо и хубаво.
Замръзнах.
— Не.
— Какво значи „не“? — Свекървата сложи ръце на кръста си.
— Не, няма да живеете тук. Нито месец-два, нито ден-два. Гостите са за три дни. Три дни минаха. Днес заминавате.
— Александър! — изпищя тя. — Жена ти ме гони! Пак!
Александър спря да дъвче и ме погледна умолително.
— Илиана, нека поживее… Място има достатъчно…
— Александър, или тя заминава днес, или ти заминаваш с нея.
Настъпи тишина. Чуваше се само как капе вода от чешмата.
— Шантажираш ли ме? — попита тихо Александър.
— Поставям условията ясно. Не съм се наемала да гледам майка ти и да търпя прищевките ѝ. И твоите лъжи също не понасям вече.
Александър стана от масата.
— Добре тогава… Ако така го поставяш… Мамо, стягай се. Тръгваме си.
— Къде?! — ахна Христина.— При теб ли? В онази стаичка под наем?
— Мамо, нищо не наемам вече. Живея тук сега… Но ако тръгна… Ще дойда при теб тогава…
— При мен?! — Свекървата подскочи.— Аз имам едностаен апартамент! И котки! Къде ще ви побера двамата?
— Еми аз ще дойда сам… Без Илиана…
Христина погледна към сина си и после към мен:
— Знаеш ли какво, синко? — свали престилката си.— Оправяйте се сами вече… Аз си тръгвам у дома – котките ми са по-важни от вашите караници… И с теб не искам да живея – хъркаш!
Бързо се събра и излезе – даже чая си не допи докрай.
Останахме двама сами вкъщи.
Александър седеше със сведена глава:
— Наистина ли ще ме изгониш?
— Наистина…
— Заради майка ми?
— Заради всичко това – заради лъжите ти; заради парите; заради това че не си истински мъж; а просто мамин синчо дето само се прави на голям герой… А всъщност – нищо особено…
Той мълчаливо събра багажа: чанта с дрехи и лаптопа си…
— Обичам те, Илиана…
– Знам… Но това не стига…
Той излезе през вратата…
Останах сама в апартамента си – със съсипания тиган; счупената ваза и празнотата вътре в себе си…
