Алекса прегледа една от снимките – и изведнъж се спря.
На фотографията имаше момче на около десет години, което прегръщаше кльощаво рижо куче с огромни уши. Под снимката с фин почерк беше написано: „Радослав и Никола. Най-накрая заедно“.
На Алекса ѝ се зави свят. Радослав. Това име, което вече седем години избягваше да произнася на глас.
„Кой е това?“ – гласът ѝ прозвуча чужд и далечен.
Светлана проследи погледа ѝ и въздъхна.
„Момче от съседния квартал. Майка му… ни даде кучето, когато го застигна тежка болест. Каза, че така ще му е по-леко. Лекарите забраниха животни. Но той всеки месец идваше точно тук, дори след дълги болнични престои, търсеше само него. Накрая го намери. Сега живеят при леля му.“ – За миг замълча – „Майката не се върна.“
Алекса усети как нещо в гърдите ѝ се къса. Думите „майката не се върна“ се забиха в съзнанието ѝ като кукички.
Преди седем години стоеше пред други врати – вратите на реанимацията. Лекарите говореха за шансове, проценти, протоколи. Радослав лежеше свързан към тръби, а тя, задъхана от страх, подписваше документи и слушаше отново и отново: „трябва му по-малко стрес, спокойна среда, никакви силни привързаности“. Още тогава в главата ѝ се появи мисълта: ако няма до себе си този, когото обича, раздялата няма да е толкова жестока.
Не си позволи да вземе кученце за него, въпреки че той я молеше настойчиво. Много молеше. Дори си избираше имена – смешни и странни. Алекса твърдо казваше: „Щом оздравееш.“ А после…
Радослав не оздравя.
Оттогава живееше така, че да избягва всичко „твърде ценно“, „твърде обичано“, „твърде важно“. Защото ако човек не привързва сърцето си към нищо, болката няма да е толкова голяма. Така си мислеше тя.
Борис се появи случайно – изхвърлиха го пред входа им мокър, треперещ с подути очи. Дъщеря ѝ, тогава още малка, го прегърна и след години Алекса отново позволи в дома им да има нещо живо.
