Алекса вървеше по тясната пътека към портата на приюта и усещаше как всяка нейна мисъл потъва във вина. Поводът в ръката ѝ трепереше заедно с пръстите. До нея тежко пристъпваше старото куче с посивели петна по муцуната. Казваше се Борис. Някога Борис посрещаше Алекса, когато се връщаше от работа, скачайки чак до раменете ѝ. Сега всяка крачка му костваше усилие.
„Така ще е по-добре“, повтаряше си Алекса. „Така казват всички. ДЪЩЕРЯ ми няма да вижда как бавно си отива, няма да я боли толкова…“ Колкото повече наближаваха вратата на приюта, толкова по-ясно осъзнаваше, че това е лъжа, с която мами само себе си.
Пред входа я посрещна ниска жена със зелена жилетка. На табелката ѝ пишеше: Светлана.
„Имате ли записан час?“ попита меко тя, първо поглеждайки Алекса, после Борис.
Алекса кимна, усещайки как всичко в нея се свива.
„Имаме… малко момченце“, започна подготвената фраза. „Кучето е старо, болно. Ветеринарят каза, че…“
Думите заседнаха в гърлото ѝ. Борис повдигна замъглените си очи и тихо въздъхна, сякаш се извиняваше, че още диша.
„Разбирам“, прекъсна я Светлана без осъждане. „Елате в регистрационната стая. Кучето може да остане засега в този дворец – после ще го прегледаме.“
Дворчето беше малко, с дървен под. Борис се поколеба на входа и после бавно пристъпи вътре. Алекса му свали нашийника – същия син нашийник, който двамата избраха преди две години от зоомагазина. Остави го на пейката като ненужен предмет от миналото.
Борис се обърна назад. Не разбираше защо вратата се затвори след него – просто търсеше с очи Алекса.
„Скоро ще дойда“, излезе от устата ѝ. Думите прозвучаха едновременно нелепо и жестоко.
Вътре в приюта се носеше миризма на лекарства, мокра козина и нещо тежко и лепкаво във въздуха. По стените висяха снимки: щастливи лица на кучета и котки с новите им стопани – усмивки навсякъде.
