След седмица Албена се върна от магазина и разказа, че е видяла Димитър. Стоял с количка, пълна със замразени кнедли и полуфабрикати. Изглеждал изтощен, с червени очи.
— Попитах го как е. Отговори мрачно, че майка му наистина се е разболяла, не може да прави нищо. Налага се сам да готви, чисти и работи. Наели някого за няколко часа, но било скъпо. Вече продал колата си. Зарязал риболова. Нямал време за нищо.
Мария слушаше. Не изпитваше нищо. Нито злорадство, нито съжаление. Просто облекчение.
— Попита ме къде си. Помоли да ти предам, че ако се върнеш, всичко ще се промени.
— Нищо няма да се промени — поклати глава Мария. — Просто вече знае цената на това, което правех.
Още след седмица Мария нае стая в общинско жилище до училището. Десет квадрата, обща кухня. Прозорецът гледаше към двора, където гургулици гукаха. Нищо особено. Но свое.
Тя седеше на леглото и гледаше стените. На пода — куфар с вещи; всичко, което беше взела със себе си.
Телефонът завибрира. Непознат номер: „Мария, Елена е! Прости ми! Не разбирах какво правя! Върни се! Ще се променя.“
Мария прочете съобщението. Изтри го и остави телефона на перваза.
Навън възрастна жена ръсеше трохи; гургулиците долитаха, блъскаха се една в друга и гукаха шумно и живо. Миришеше на есен, мокър асфалт и чужди обеди от общата кухня — но не и на парфюма на свекървата ѝ или вечните ѝ мигрени; не миришеше и на Димитър, който така и не успя да прогледне истински.
Мария отвори прозореца по-широко; студеният въздух я лъхна в лицето — тя пое дълбоко дъх до самото дъно на дробовете си.
За първи път от седем месеца си легна в осем вечерта просто защото ѝ се прииска — не защото беше рухнала от умора, а защото можеше да си го позволи. Никой нямаше да я събуди с изискване да глади ризи; никой нямаше да ѝ каже, че не полага достатъчно усилия; никой нямаше да използва добротата ѝ като слабост.
Сутринта я събуди слънцето — беше събота; нямаше нужда да става рано: можеше още да поспи или просто да лежи или излезе навън — изборът беше само неин.
В кухнята съседката Жанета — жена над петдесетте — кипваше чайника.
— Чай?
— Благодаря!
Седяха мълчаливо една до друга: навън гургулици, коли и нечии караници във вътрешния двор — обикновена сутрин; чужда… но нейна.
Мария допи чая си и изплакна чашата; погледна отражението си в прозореца: бледа без грим с разрошена коса… Обикновена… Свободна… Жива…
Усмихна се.
Ако ви е харесало – харесайте публикацията, оставете коментар и последвайте страницата!
