Елица си спомни как неотдавна Иван съвсем обикновено каза:
— Мисля, че вече можем да дадем легълцето на Анна. На нея ѝ е по-нужно. А нашата вече е голяма, може да спи с нас.
Тогава тя стисна зъби и кимна. А сутринта броеше синините по ребрата си и се опитваше да прикрие тъмните кръгове под очите.
Всичко това не просто се натрупваше. То вече преливаше отвъд всякакви граници.
— Знаете ли — най-накрая проговори Елица, — Вие тук красиво ми разказвате за „семейството“, за „заедно“. А аз усещам, че заедно сте само вие и Анна. Аз съм просто някак си залепена тук, но никой не ме брои.
Галина присви очи.
— Какво говориш, Елица? Ти си жена на моя син. Ти си част от семейството. Просто ти… си силна. А Анна е крехка, на нея ѝ е по-трудно.
— И затова тя има претенции към нашите пари, нашето легълце и моето време?
Иван се канеше да каже нещо, но Елица вече беше започнала.
— Аз съм в майчинство. Това не е почивка, не са ваканции. Не спя нощем, гърбът ме боли постоянно. А вие решихте, че трябва още и вас всички да нося на този гръб?
— Не „всички“, Елиц… — започна Иван.
Но жена му го прекъсна.
— Да всички! Анна не работи. Виси на врата на Галина, а най-вече — на твоята шия. А сега искате да ми вземете детето и да я преместите върху моя гръб! Не можеш ли да кажеш „не“ на майка си и сестра си? Добре. Но аз мога! Стоп! Достатъчно! Никъде няма да ходя! Оставам с Изабела! Оправяйте се сами с вашите проблеми!
Стаята потъна в тишина. Само Анна нервно тракаше с нокът по порцелановата чаша.
— Но… — направи нов опит Галина.
— Никакви „но“! Това е моето майчинство! Това е моето дете! И ако сте решили, че трябва да жертвам себе си заради вас — объркали сте адреса!
Тя гордо се изправи и излезе от стаята. Вътре всичко клокочеше от гняв, но заедно със злостта дойде странно чувство на лекота: най-после беше казала онова, което цяла година къкри под кожата ѝ.
Някъде в спалнята заплака Изабела. Елица я взе на ръце, притисна я до гърдите си и усети как малката ръчичка я хвана за пръста.
Тази вечер никой повече не посмя да я доближи с глупави молби. И това беше прекрасно.
Но никой пред нея и не се извини. Всички ясно показваха: темата още не е приключена. Роднините мълчаха гузно; Иван обеща само още веднъж да поговорят „когато Елица престане да се инати и изстине“.
Но Елица изобщо не кипеше вече; нейният гняв бе догорял до спокойствие. Просто повече нямаше желание да живее с мъж, който заменя нейното мнение със семейни консилиуми.
Затова след поредното „хайде пак да поговорим“ тя просто започна тихо да събира багажа си — толкова спокойно и безшумно, че Иван първоначално дори нищо не разбра.
— Заминаваме си, Иван — каза тя вече стоейки до входната врата с количката.
Иван надникна от банята пребледнял:
— Къде?!
