След седмица дойде призовка за съд. Полина нае адвокат, който твърдеше, че апартаментът е „устен сватбен подарък“. Адвокатът на Радослав безмълвно сложи на масата документите: договор за собственост, разписки за комунални плащания, данъчни декларации. Всичко беше на името на Радослав.
Съдът отказа на Васил и го задължи да изплати обезщетение за нанесени щети по имуществото.
Разводът беше финализиран след три месеца.
Габриела си нае малък апартамент в покрайнините. Баща ѝ отдаваше под наем четиристайния апартамент на младо семейство, а парите превеждаше на дъщеря си.
— Тате, стига вече. Работя, справям се.
— Това си е твое. Винаги е било твое.
Една вечер някой позвъни на вратата. На прага стоеше Полина — отслабнала, състарена, без предишната надменност. Габриела я пусна мълчаливо вътре.
Полина отиде в кухнята, седна на масата и извади плик.
— Тук има пари. Достатъчно за първа вноска. Говори с баща си да ни продаде апартамента. Или поне да ни позволи да се върнем. Васил съвсем пропадна. Живеем под наем в една стая двамата, в покрайнините. Не издържам повече така.
Габриела не докосна плика.
— Искате аз да убеждавам баща си?
— Това е справедливо! Просто ни изхвърлихте през зимата навън!
Габриела стана и хвана телефона си.
— Разговорът ни се записва. Както и всички предишни обаждания от чужди номера. Жалба за преследване вече е написана. Още не съм я подала, но мога да го направя.
Полина застина.
— Ти… какво правиш?
— Това, което трябваше отдавна да направя — каза Габриела и отвори вратата. — Вашият син още има да изплаща обезщетение за погрома по съдебно решение. Отидете при него с тези пари.
Полина грабна плика и изскочи по стълбите. Обърна се, отвори уста да каже нещо, но Габриела вече затваряше вратата след нея.
Минаха осем месеца. Габриела водеше урок във втория си клас, когато заместник-директорката надникна през вратата:
— Имате родител във учителската стая.
В учителската до прозореца стоеше висок мъж с очила и папка документи.
— Здравейте! Аз съм Георги, бащата на Калин Соколов. Исках да поговорим за успеха му в училище.
Говориха около двайсет минути за домашните работи и поведението му. Георги слушаше внимателно и записваше всичко важно. Когато разговорът приключи, той се поколеба:
— Извинете ме за личния въпрос… Омъжена ли сте?
Габриела го погледна спокойно:
— Разведена съм.
Той кимна:
— Ясно… Аз също наскоро се разведох… Също съм учител — физик — в съседното училище… Ако нямате против — може би някой ден ще изпием кафе? Да поговорим не само за деца…
Габриела замълча за миг и после се усмихна:
— Може би…
Той си тръгна и остави визитката си върху масата. Заместник-директорката от ъгъла повдигна глава:
— Симпатичен е!
— Да… И възпитан…
— Отдавна ли не сте срещали такива?
Габриела се усмихна леко:
— Отдавна не обръщах внимание…
Вечерта тя вървеше към дома през парка; беше топло септемврийско слънце проблясваше между листата по дърветата; телефонът завибрира — съобщение от баща ѝ:
„Наемателите удължиха договора с още една година! Парите ще ти ги преведа утре.“
Габриела написа обратно:
„Тате, стига вече! Работя — справям се.“
След минута пристигна отговор:
