— Искам да ви съобщя една радостна новина — продължи Асен. — Родителите ми все пак успяха да дойдат на нашата сватба.
Те ще пристигнат всеки момент…
Виктория изумено се втренчи в съпруга си. Той не ѝ беше казал нищо за това!
С крайчеца на окото си забеляза как майка ѝ се напрегна.
***
Виктория нервно оправи роклята си и позвъни на вратата на родителския апартамент. Асен, който стоеше до нея с букет божури, леко стисна лакътя ѝ.
— Всичко ще бъде наред — прошепна той. — Твоите родители няма как да са по-страшни от декана на катедрата по икономика.
Виктория само поклати глава.
Ако знаеше само…
Вратата се отвори широко и разкри високата фигура на Камелия.
Погледът ѝ веднага пробяга по Асен — проницателен, оценяващ, като на опитен стоковед.
— Най-после — проточи тя вместо поздрав. — Чакахме ви достатъчно дълго.
В просторния хол, където ги въведе домакинята, всичко дишаше онази особена строгост, която има само в жилища, където мебелите са подредени веднъж завинаги, а дреболиите се бършат всеки ден.
Тежки кадифени пердета, кристален полилей, старинен бюфет от махагон — всичко крещеше за непоклатимостта на установения ред.
Тодор стана от креслото си и посрещна гостите.
За разлика от жена си той им се усмихна искрено и здраво стисна ръката на Асен.
— Радвам се да се запознаем, млади човече. Дъщеря ми много е разказвала за вас.
— За мен е удоволствие — Асен подаде букета на Камелия. — Това е за вас.
Тя стисна устни и огледа цветята внимателно.
— Божури? През септември? — В гласа ѝ прозвуча едва прикрито разочарование. — Е, благодаря все пак. Заповядайте на масата, всичко ще изстине.
По време на вечерята Камелия методично разпитваше бъдещия си зет.
Въпросите валяха един след друг: къде е учил, къде работи, какви са му плановете за бъдещето?
Асен отговаряше спокойно и уверено, но Виктория виждаше как потреперват пръстите му върху вилицата.
— А вашите родители с какво се занимават? — подхвана уж между другото Камелия и си доля вино. — Къде живеят?
— В областта — отвърна кратко Асен. — Имаме къща там.
— Така ли? — многозначително погледна към мъжа си Камелия. — Значи селска къща?
Много мило…
Виктория усети как бузите ѝ пламват от срам.
— Мамо! — възмути се тя гласно.
— Какво толкова? — невинно сви рамене Камелия. — Не осъждам никого. Просто питам…
Все пак трябва да знаем при кого даваме единствената си дъщеря!
— Ками… — меко се намеси Тодор, но тя го прекъсна:
— Защо да не питам? Аз съм майка! Имам право да знам!
След вечерята, щом зад Асен хлопна вратата, Камелия нападна дъщеря си:
