Да изплати дял не можеше. Оказа се, че няма пари. Цялата му прочута заплата отиваше за скъпи ресторанти с колегите, за колата, за безкрайните „нужди“ на майка му и сестра му.
— Значи продаваме, — каза Магдалена твърдо.
Александър я гледаше с омраза:
— Винаги си била гаднярка. Просто го криеше добре.
— Не, — Магдалена за първи път му се усмихна след развода. — Просто вече не съм удобна.
Продадоха апартамента на добра цена. Магдалена си купи двустаен в същия квартал — за себе си и Камелия. Асен учеше в университета, живееше в общежитие, но знаеше: у дома винаги го чакат. Останаха пари за ремонт и дори успя да спести малко.
Александър изчезна от живота им веднага след делото. Обади се след седмица, гласът му беше злобен:
— Заминавам на север. Намерих работа, заплатата е двойно по-голяма. Ще живея там.
— Добре, — каза Магдалена. — Успех.
— Децата…
— Децата остават при мен. Но можеш да ги виждаш. Ако поискаш.
Той не пожела. Замина след три дни. А още след седмица натам потеглиха и майка му с Галина и новороденото дете. Свекървата се обади на Магдалена преди тръгване:
— Ти разруши нашето семейство! Заради теб синът ми заминава на края на света!
— Заради мен ли? — усмихна се Магдалена подигравателно. — Заради вас той загуби семейството си. Вие го възпитахте такъв — консуматор, егоист. А сега вървете при него! Живейте от неговата заплата, щом е толкова добра! Само че знаете ли кое е интересно?
— Какво? — процеди свекървата през зъби.
— На север животът е скъп. Много скъп! Комуналните са тройно по-скъпи, храните са три пъти по-скъпи от тези в Пловдив*. А там е студено, тъмно половин година и ужасно скучно… Успех ви желая!
Тя затвори телефона и повече никога не отговори на обажданията на тази жена.
Минаха шест месеца
Магдалена стоеше до прозореца в новия си апартамент и пиеше сутрешното кафе. Навън беше пролет – ярка, шумна, ухаеща на люляк. Камелия се приготвяше за училище и си тананикаше нещо под носа. Асен вчера беше дошъл през уикенда и доведе приятелката си – мила студентка с умни очи.
— Мамо, запознай се – това е Ванеса.
Магдалена наблюдаваше как синът ѝ гледа това момиче – виждаше уважение; грижа; равнопоставеност… Може би все пак бе успяла да възпита нещо правилно у него.
В салона работата вървеше добре. Магдалена дори прие две ученички – момичета от колежа, които мечтаеха да станат маникюристки майсторки. Обучаваше ги търпеливо вечерите – предавайки им не само уменията си: предаваше им вярата, че може да живееш със собствения си труд; че можеш да не зависиш; че можеш…
А онзи ден стана нещо странно: Магдалена влезе просто така в книжарницата – да разгледа малко книги (отдавна не бе купувала нищо за себе си). И попадна на сборник със стихове… Отвори го произволно и прочете:
„Мислех си: това се нарича живот.
Оказва се – нарича се търпение.“
Стоеше насред магазина и плачеше тихо така че никой да не види… Защото това беше за самата нея; цялото ѝ предишно съществуване…
Купи книгата; занесе я вкъщи; сложи я върху нощното шкафче до леглото…
Вечерта Камелия попита:
— Мамо… ти щастлива ли си?
Магдалена се замисли… Щастлива ли е? Няма съпруг – но няма вече човек до себе си който ежедневно я унижава… Има скромен апартамент – но може сама да избира какви картини ще окачи по стените или какъв цвят ще боядиса стените; дали ще кани гости или няма… Няма скъпа кола – но има свободата всяка сутрин да знае: този ден принадлежи само на нея…
— Знаеш ли слънчице… — прегърна тя дъщеря си през раменете,— Не знам дали съм щастлива… Но едно знам със сигурност: най-после живея! Истински…
Камелия още по-силно се притисна към майка си…
На телефона пристигна съобщение от Александър – първото от половин година: „Магдалена… сгреших… Можем ли да поговорим?“
Магдалена погледна дисплея… После изтри съобщението без да отговаря…
През прозореца нахлу топъл вятър и разроши пердетата… Долу някъде играеха деца и се смееха… Животът шумеше… движеше се напред…
И тогава Магдалена помисли: колко хубаво е най-после да умееш да казваш „не“… Това малко думичка ѝ отвори цял един свят… Свят където можеш спокойно да дишаш с пълни гърди…
Допи кафето си… И се усмихна просто така… Не машинално или от учтивост – а защото ѝ идваше отвътре…
И това беше истинско чудо.
–
*Заб.: „московских“ → „Пловдив“ според речника
