Чужд живот. Лек, безгрижен, такъв, какъвто нейният собствен не беше вече… отдавна. Много отдавна.
Тя се изкачи на третия етаж, купи си капучино и седна до прозореца. Вечерният град проблясваше зад стъклото. Телефонът пак оживя — този път пишеше свекърва ѝ: „Магдалена, Александър ми разказа всичко. Защо се държиш като дете? Нали сме семейство. На Галина наистина ѝ трябва кола, бебето скоро…“
„Бебето.“ Магдалена има две деца, но никой никога не ги е наричал „бебета“. Неин ангажимент са — нейните безсънни нощи, нейните пари за уроци и занимания.
Кафето изстиваше. В главата ѝ се подреждаше странна картина: седемнадесет години е живяла правилно. Работила е, търпяла е, влагала е усилия и мълчала. А какво получи в замяна? Заповед да купи кола на хора, които дори едно „благодаря“ не са казали като хората.
— Ох, извинете! — някой закачи чантата ѝ и тя падна на пода. Магдалена я вдигна и машинално се усмихна на непознатото момиче.
И изведнъж си помисли: кога за последен път съм се усмихвала искрено?
Вкъщи Магдалена се прибра към десет вечерта. Ключът тихо превъртя ключалката, но Александър все пак чу. Седеше в хола с включен телевизор, но не гледаше — просто чакаше.
— Дойде си — стана той и Магдалена веднага разбра: сега ще бъде по-зле от сутринта.
— Александър, уморена съм. Нека утре…
— Утре ли? — пристъпи към нея с почервеняло лице и горящи очи. — Изложи ме пред майка ми! Тя звъня плачейки! Казва, че си ѝ нагрубила!
— Изобщо днес не съм говорила с нея — Магдалена свали обувките си и ги подреди до стената. Краката я боляха след ходенето.
— Не лъжи! Отказа ѝ обаждането! Майка ми искаше да поговори спокойно с теб, а ти…
— Александър, спри се. Моля те. И двамата сме ядосани и изморени. Нека сутринта…
— Не! — удари с юмрук по облегалката на дивана той. — Ще говорим сега! Ще вземеш кредит и ще купиш кола! Ясно ли ти е?!
Магдалена бавно въздъхна дълбоко. Погледна този мъж — бащата на децата ѝ, човека до когото е прекарала почти двадесет години от живота си… И вече не го познаваше.
— Кредит няма да взема — каза тя тихо.
— Как така няма?! — Александър още повече почервеня от яд.— Ти напълно ли полудя?! Какво ти казах?!
— Чух те добре. Но няма да взема кредит. Имам вече ипотека и заем за университета на Асен. Още един няма да издържа.
— Ще издържиш! — доближи се заплашително той.— Ще работиш повече! Още смени ще поемеш! Майка ми цял живот…
— Майка ти това, майка ти онова! — внезапно повиши глас Магдалена и Александър дори се обърка за миг.— А аз какво съм?! Аз човек ли съм или какво?! Работя по шестдесет часа седмично! Гръбнакът ме боли толкова много вечерта, че едва стоя права! Децата ми почти не ме виждат защото все работя! За какво?! За твоята майка? За сестра ти? За твоите желания?!
— Млъкни! — изрева той.— Не смей така да говориш! Ти си ми жена! Длъжна си!
— Длъжна? — Магдалена усети как вътре в себе си нещо окончателно прегаря; жицата държаща целия им брак просто се стопи.— Длъжна да търпя грубостите? Да работя за твоите роднини? Да мълча?
— Да! — хвана я за раменете той и я раздруса.— Да – длъжна си! Защото си моя жена! Ние сме семейство!
Магдалена се измъкна от ръцете му; сърцето ѝ блъскаше толкова силно че чуваше пулса в слепоочията си.
— Не ме докосвай повече.
— Или какво? — в гласа му прозвуча нова нотка – истинска заплаха.— Какво ще направиш? Омръзнала си ми вече напълно – последен път казвам: утре отиваш в банката взимаш кредит купуваш кола на мама ми; ако не – развеждам се с теб!
Думите увиснаха между тях тежки като присъда.
— Какво?! – Магдалена не можеше да повярва на ушите си.
– Каквото чу – скръсти ръце Александър.– Развеждам се; апартаментът е мой – на мое име; децата остават при мен; а ти можеш да ходиш където щеш – при твоята ценна работа например; там ще спиш!
– Полудял си… – прошептя тя.
– Не – ти полудя!– пристъпи още по-близо той.– Мислиш ли че тук без теб няма кой да оправи всичко?
