— Очакват ли се имуществени спорове?
Мария се замисли:
— Възможно е.
— Тогава ще трябва да минем през съда. Ще подадем заявление, ще ви извикат на заседание. Ако съпругът не се съгласи — ще има няколко заседания.
— А ако се съгласи?
— Ще стане по-бързо. Месец и половина-два и всичко приключва.
Мария попълни документите, плати държавната такса. Странно усещане — сякаш е свалила тежка раница от гърба си.
Вечерта Димитър се прибра в осем. Изморен, недоволен.
— Какъв ден само… Майка цял ден ми дърпа нервите. Казва, че си ѝ викала.
— Не съм ѝ викала.
— А какво тогава? Защо избухна така рязко?
Мария сложи пред него чиния с борш:
— Димитър, ти обичаш ли ме?
Той се задави:
— Откъде изскочиха тези въпроси?
— Просто ми е интересно. Обичаш ли ме?
— Разбира се, че те обичам. Петнадесет години сме заедно.
— Това не е отговор. Петнадесет години човек може да живее по навик.
Димитър остави лъжицата:
— Мария, какво става? Втори ден си някак различна.
— Отговори на въпроса ми.
— Еми… обичам те. И какво от това?
— А какво ще кажеш, ако родителите ти предложат да се разведем?
Лицето на Димитър помръкна. Той сведе поглед:
— Глупости са това. Защо им е такова нещо?
— А ако предложат?
— Няма да предложат.
— Димитър, питам те — ти какво ще кажеш?
Дълга пауза. Димитър мачкаше салфетка в ръцете си:
— Мария, защо изобщо водим такива разговори? Всичко ни е наред.
— „Наред“ не е отговор.
— Не знам! — стана от масата. — Омръзнаха ми тези въпроси вече! Преди два дни всичко беше добре, а сега… Какво стана изобщо?
Мария също стана:
— Нищо не е станало. Просто разбрах нещо важно.
— Какво разбра?
— Че петнадесет години съм била глупачка.
Тя отиде в спалнята, извади папка с документи от гардероба. Върна се в кухнята и сложи на масата молбата за развод.
Димитър я прочете и пребледня:
— Ти луда ли си?!
— Напротив. За първи път от много време мисля трезво.
— Заради какво? Заради мама ли? Та тя не го прави нарочно!
— Знам. Не го прави нарочно. Просто ме смята за товар в живота ви.
Димитър застина:
— Откъде…
— Чух вашето семейно обсъждане през нощта в кухнята ви.
– Мария, това не беше така както си мислиш…
– А тогава как беше?
Той мълчеше и въртеше молбата между пръстите си безмълвно.
– Кажи поне нещо – Мария седна срещу него.
Димитър остави молбата на масата:
– Мама наистина говореше… за децата ни – че времето остава малко вече…
– И за товара каза ли?
– Мария, тя е възрастна жена… Понякога говори глупости…
– А ти какво ѝ каза тогава?
Димитър потри челото си:
– Аз… нищо не казах…
– Именно така! Както винаги!
Мария стана и си наля чай. Ръцете ѝ не трепереха – странно беше; очакваше истерия или сълзи, а всъщност беше спокойна вътре в себе си.
– Петнадесет години чаках най-накрая да ги поставиш на място – каза тя тихо – Да кажеш на майка ти, че аз съм твоята жена, а не временен квартирант у вас!
– Те са свикнали да командват…
– А ти свикна да им се подчиняваш! И мен караше да им се подчинявам!
Димитър скочи рязко:
– Никого никога не съм карал насила! Просто мразя скандалите!
– Скандали? – Мария се засмя горчиво – Това означаваше просто да защитиш жена си! Но ти предпочете аз да търпя всичко!
– Е сега какво трябва да направя?! Миналото няма връщане назад…
– Нищо няма нужда повече да правиш! Всичко вече е решено!
Димитър сграбчи молбата за развод:
– Няма да подпиша това!
– Не е нужно непременно твоя подпис – съдът ще ни разведе и без него!
– Мария, осъзнай се! Къде ще ходиш? Какво ще правиш?
