— Апартаментът е на името на Димитър, ние дадохме парите за първата вноска. Колата също е негова. На нея ще ѝ остане само това, което сама си е изкарала.
Елена се засмя злобно:
— Това са жълти стотинки. Библиотекарката му с библиотекарка.
— Мислиш ли, че ще се съгласи?
— О, със сигурност ще се съгласи. Аз съм му майка, знам как да говоря с него. Важното е да го поднесеш правилно. Така уж: „Не си щастлив, Димитър, мъчиш се с тази… как ѝ беше името…“
— Мария.
— Точно така. С тази Мария. Време е да се отървеш от баласта!
Мария стоеше и не можеше да повярва. Баласт. Петнадесет години тя била баласт.
— А ако откаже?
— Няма да откаже. Димитър винаги ме слушаше. И сега ще ме послуша.
В кухнята засъскаха торбички, затрака посуда.
— Хайде, време е за сън. Утре ни чака голям ден.
Мария бързо влезе в тоалетната и се заключи отвътре. Седна на капака на тоалетната чиния и скри лицето си в ръцете.
Баласт. Безплодна крава.
Петнадесет години се стараеше – готвеше по празници, подаряваше подаръци, търпеше намеци и упреци. А те планираха да я изхвърлят като стара мебел.
И Димитър ще ги послуша. Разбира се, че ще ги послуша! Кога не е слушал майка си?
Мария се върна в стаята. Димитър още хъркаше както преди. Тя легна до него, зави се с одеялото и зачака утрото.
В седем стана, облече се и събра багажа си в чанта. Димитър се събуди от шумоленето.
— Мария, защо ставаш толкова рано?
— Прибирам се вкъщи.
— Как вкъщи? Нали щяхме да останем до вечерта?
— Искам вкъщи. Сега веднага.
Димитър седна на леглото и потри очи:
— Какво става?
— Нищо не става просто ми се прибира вкъщи.
— А родителите? Ще им стане неприятно…
Родителите… Мария хвана чантата:
— Поздрави ги от мен! Кажи им, че ме боляла глава.
— Аз ще дойда с теб!
— Не трябва! Остани тук – прекарай време с родителите си!
Тя излезе от стаята; в антрето обу якето си и извади телефона си – извика такси.
— Марийче, къде тръгна? — подаде глава от кухнята Елена.— Закуската е готова!
— Прибирам се вкъщи! Благодаря ви за гостоприемството!
— Но защо толкова рано?
Мария я погледна внимателно — червило по устните ѝ, учудени очи и загрижена интонация…
— Имам работа у дома…
Таксито пристигна след десет минути; Мария седна на задната седалка и затвори очи.
Баластът сам ви напуска…
Вкъщи Мария запари силен чай и седна на кухненската маса — апартаментът ѝ изглеждаше необичайно тих… Обикновено двамата с Димитър вечеряха уморени след работа и лягаха веднага да спят…
А сега беше събота сутринта — единайсет часа — а тя беше сама…
Телефонът звънна — Димитър:
– Мария… добре ли стигна?
– Добре…
– Какво става? Мама каза че била странна…
Странна… Мария леко се усмихна:
– Всичко е наред… Как са родителите ти?
– Добре са… Виж… довечера ще дойда при теб – трябва да поговорим…
– Добре…
Тя затвори телефона и огледа апартамента – техния апартамент… Заедно избираха тапети… Заедно купуваха мебелите… Само първата вноска беше дадена от родителите на Димитър… Значи според тях логиката апартаментът не бил неин…
Мария стана; отвори шкафа и извади папката с документите – свидетелство за брак; документи за апартамента – всичко оформено на двамата…
Още една лъжа на старата Елена…
В понеделник тя си взе почивен ден и отиде при адвокат – млада жена около трийсетте години; облечена със суичер и дънки…
– Искате ли развод?
– Да…
– Имате ли деца?
– Не…
