Но Росица все по-настойчиво повтаряше колко ѝ е трудно и самотно да живее така. Александър се прибра късно вечерта при Емилия и разказа как майка му плакала, че дори телевизорът не разсейва тишината, а съседите рядко идват на гости.
Жената се оплакваше от здравето си, от кръвното, от болките в гърба и че я е страх да бъде сама през нощта. Александър стана неспокоен и все по-често споменаваше, че майка му остарява и има нужда от помощ.
Емилия усещаше накъде върви всичко това. Виждаше как лицето на съпруга ѝ помръква, как избягва погледа ѝ, когато стане дума за майка му. Знаеше, че рано или късно Росица ще поиска нещо повече от пазаруване.
Емилия чувстваше как нещо неприятно надвисва над спокойствието ѝ. Александър, който преди беше решителен и сдържан, сега омекна и стана отстъпчив щом разговорът опреше до майка му. А Росица постепенно насочваше сина си към това сам да предложи тя да се нанесе при тях. Емилия знаеше, че този момент наближава.
Не знаеше как ще реагира когато настъпи, но вътре в нея вече растеше тревога, която нощем не ѝ даваше покой. Лежеше втренчена в тавана и отново и отново проиграваше възможните разговори в ума си, опитвайки се да намери правилните думи.
Една неделя поканиха Росица на вечеря. Емилия направи картофено пюре, изпече кюфтета и подреди масата. Свекървата пристигна с торта, усмихната беше — похвали апартамента им, каза колко е уютно и светло. Хапнаха заедно; говориха за времето, за съседите, за работата си. Емилия вече започна да се успокоява малко по малко — когато изведнъж Росица заяви:
— Знаете ли какво деца — реших! Премествам се при вас.
Каза го така сякаш е нещо напълно естествено — спокойно и уверено — като че ли просто обявяваше, че утре ще иде до магазина. Аргументът ѝ беше: така на всички ще им е по-лесно — синът ѝ ще е до нея; грижите ще са под ръка; а тя ще има повече сигурност. Александър кимна без възражения — тогава Емилия разбра: съпругът ѝ вече е знаел за това решение. Може би дори са го обсъдили предварително — само тя бе поставена пред свършен факт.
Росица продължи без дори да забележи как лицето на Емилия пребледня:
— Апартамента си ще дам под наем парите ще влизат в общия семеен бюджет! Ще имаме обща каса — така всичко става по-лесно за всички ни! Нали така е вярно Александър?
Емилия усети как вътрешно всичко в нея се напрегна — защото току-що някой нарече жилището ѝ „общо“ без изобщо да я попита. Александър изглеждаше смутен; мачкаше салфетката си мълчаливо… Емилия го погледна очаквайки поне дума подкрепа — но той само извърна очи и промълви:
— Ами… всъщност да… Наистина трудно ѝ е сама…
— Александър… — тихо каза Емилия — може ли после да поговорим? Двамата?
— Ох хайде стига сте го обсъждали! — прекъсна ги Росица махвайки с ръка.— Семейството трябва да бъде заедно!
Вечерта завърши в напрегната тишина. Росица вече говореше за новите пердета; обещаваше помощ вкъщи: щяла била да готви обяд редовно; щяла била реда да държи… сякаш преместването вече бе станало факт! Думите ѝ едва достигаха до слуха на Емилия – в главата й звучеше само една мисъл: „в моя апартамент“. За първи път изпита леденото раздразнение към свекървата си.
Досега Росица й изглеждаше просто една самотна възрастна жена нуждаеща се от малко внимание… Но сега Емилия видя у нея пресметливост и настъпателност които досега не бе забелязвала.
Щом Росица си тръгна – Емилия повече не издържа: затвори тихо вратата облегна гръб о стената – после спокойно но твърдо каза:
— Александър… майка ти няма да се нанесе в нашия апартамент!
Мъжът я погледна объркано:
— Емилия… какво ти става? Не съм искал да те обидя просто… ама нали виждаш – на мама й е тежко сама…
— Разбирам колко й е тежко! Но това жилище е мое! Аз го купих! Аз изплащах кредита – не ти! И аз решавам кой може или не може да живее тук!
