Не само съпругът ѝ изневери, но и човекът, на когото тя вярваше повече от всички на света — нейната собствена сестра. Тази, с която Милена беше неразделна още от детството, с която споделяше най-съкровените си тайни и мечти.
Милена изведнъж усети как краката ѝ се подкосяват под тежестта на обидата и предателството. Тя седна на дивана, сякаш търсеше опора в този разклатен свят. Георги направи крачка напред, протягайки ръка в опит да я утеши или да обясни нещо, но Милена го спря само с един леден поглед, без да му даде и най-малък шанс.
— Махайте се — каза тя ясно и категорично, — и двамата.
В гласа ѝ нямаше и капка сълзи — само ледена решимост и окончателност на присъдата, които не оставяха място за съмнение или възражение.
Георги и Нели се поколебаха. Изглеждаха така, сякаш не знаеха накъде да тръгнат — това беше техният общ апартамент, техният дом. Но въпреки това безмълвно се подчиниха на изискването ѝ.
Когато зад вратата прозвуча щракването на заключващата се брава, Милена остана да седи неподвижно в потискащата тишина. Минутите се влачеха бавно, сякаш самият живот бе застинал във вечна пауза. Телефонът ѝ непрестанно вибрираше, изпълвайки стаята със звуци от съобщения — съпругът ѝ, сестра ѝ, колеги — всички се опитваха да стигнат до нея. Но тя не забелязваше нито един звук, нито едно докосване.
Единственият звук в тази пустота беше нейният собствен тих хлип. Задушен, едва доловим — като последния дъх на умиращата надежда. Сълзите я заливаха внезапно — първо редки и плахи, после все по-силни, докато не прераснаха в истеричен неконтролируем плач.
Тя плачеше за разбитото семейство, за предателството, което я прониза до дъното на душата ѝ; за годините отдадени на човекa, който толкова лесно и безмилостно захвърли всичко.
Когато риданията най-после стихнаха, Милена стана от дивана. Движенията ѝ бяха точни и премерени – почти механични – сякаш вече бе изключила емоциите си и действаше по ясен план. Свали чантата си от закачалката, извади бележник и химикалка. Започна внимателно да записва списък със задачи: адвокат; банкови сметки; документи.
Разводът щеше да бъде бърз и безмилостен – точно като самото предателство.
Навън ръмеше дъжд. Капките монотонно барабаняха по покрива на колата ѝ – равнодушен ритъм като отражение на вътрешното ѝ състояние: студено; отчуждено; все още твърде ново дори за самата нея.
Измина седмица след онзи съдбовен ден. Милена продължаваше да ходи на работа; изпълняваше задълженията си; усмихваше се на колегите така сякаш нищо не се е случило. Но близките приятелки забелязаха промяната у нея – в очите ѝ имаше някаква празнота; стъклен блясък; а гласът й стана остър и студен – като че ли се бранеше от целия свят.
Тя учеше наново как да живее – стъпка по стъпка – опитвайки се да остане над водата в този океан от предателство и болка.
Разводът бе оформен бързо и без излишни усложнения. Георги търсеше думи; опитваше се да обяснява; молеше за среща с надеждата че може би ще промени нещо… Но Милена остана непреклонна – решението й беше твърдо и окончателно.
