Нели ми звънеше всеки ден. Канеше ме да излизаме, на кино, на танци. Започнах да ходя — първо насила, после с интерес. На работа забелязаха, че съм станала по-активна. Шефът ме извика при себе си.
— Йорданка, мислим да ви повишим. Заплатата ще е по-голяма, но и отговорностите ще се увеличат. Съгласна ли сте?
Кимнах, без да вярвам на ушите си.
— Съгласна съм.
Ще се справя. Ще мога.
След две седмици с Нели си купихме екскурзия до морето. Евтина, за една седмица. Дълго се чудех — позволено ли е да харча пари за себе си? Но после си помислих — защо не?
Морето беше топло, вятърът солен. Излежавахме се на плажа, ядяхме сладолед и бъбрехме до късно вечерта. Нели ме снима с телефона си.
— Виж се само! Светиш цялата!
Взех телефона и погледнах снимката. Почерняло лице, разрошени коси, широка усмивка. Това наистина ли съм аз?
— Точно като героиня от сериал след развод — засмя се Нели. — Намери себе си!
— Наистина намерих себе си — казах тихо.
Когато се прибрах у дома, Тодор пак се обади. Този път веднага мина към въпроса.
— Хайде да се видим. Да поговорим.
— За какво?
— Как за какво? За нас двамата. Трябва да решим какво правим нататък.
Съгласих се. Уговорихме среща в кафене „Пелмени и кафе“ — нашето старо място, където често ходехме преди.
Отидох първа. Поръчах кафе и седнах до прозореца. Над вратата иззвъня звънче — влезе Тодор. Изглеждаше уморен и посърнал. Седна срещу мен и кимна на сервитьорката.
— За мен пелмени, моля.
Мълчахме минута-две. Аз отпивах малки глътки кафе и гледах през прозореца; той въртеше телефона в ръце.
— Чуй ме, Йорданка, при Калина е невъзможно вече… Бърка ми във всичко от сутрин до вечер! Омръзна ми…
А аз не бях ли уморена тогава, когато ти ми натякваше постоянно?
— Съжалявам — казах спокойно.
— Е? Размисли ли? Ще напуснеш ли тази работа? Да се върнем към нормалния живот?
Погледнах го внимателно: самоувереното му лице, познатата поза — облегнат назад със скръстени ръце на гърдите си… Дори не допускаше мисълта, че ще му откажа.
— Тодор, не искам да се връщам назад.
Той смръщи чело:
— Как така?
— Разбрах, че е по-добре да се разведем… Не сме един за друг…
— Какво?! — изправи се рязко той.— Сериозно ли говориш?!
— Напълно сериозно.
Лицето му почервеня:
— Променила си се много… Йорданка! Не те познавам вече!
— А аз най-сетне опознах себе си — казах спокойно.
Той скочи рязко и едва не обърна стола:
— Както щеш! Още ще съжаляваш!
Обърна гръб и излезе; звънчето над вратата иззвънтя пак.
Сервитьорката дойде при мен:
— Петстотин тридесет лева дължите…
Мълчаливо извадих парите… Дори за своята поръчка не плати… Както винаги…
У дома извадих стария куфар от гардероба.
Събрах вещите на Тодор: ризите му, дънките му,
самобръсначката,
книгите.
Подредих всичко внимателно,
затворих куфара
и го изнесох в коридора.
Нека го вземе когато поиска…
Върнах се в кухнята.
Вчера бях купила пресни цветя от магазина —
хризантеми,
жълти и бели.
Сложих ги във вазата,
налях вода.
На котлона завря чайник —
запарих любимия си чай,
който Тодор не можеше да понася.
Казваше: мирише на трева…
