Изминаха три месеца. Елица и Александър се преместиха в друг квартал на града и наеха апартамент близо до училището, където работеше Елица. Това значително намали времето ѝ за път и им даде повече свобода от неочаквани посещения на роднини.
Въведоха нова традиция – семейни обяди веднъж месечно по предварителна уговорка. Понякога срещите бяха у тях, понякога у Нели и Георги, а понякога – в кафене или ресторант. За изненада на всички Петър започна редовно да идва на тези събирания и постепенно възстановяваше отношенията си с децата и внуците си. Светлана първоначално стоеше дистанцирано и често отказваше поканата ако знаеше, че ще е там бившият ѝ съпруг. Но постепенно, виждайки как отношенията в семейството се променят към по-добро, тя също започна да омеква.
На една от тези срещи – когато всички бяха събрани в кафене за рождения ден на Александър – Елица забеляза как Светлана и Петър спокойно разговаряха в един ъгъл без обичайната напрегнатост помежду им.
— Представяш ли си! – прошепна Нели като седна до Елица – Обсъждат как ще помагат заедно на Зорница с подготовката ѝ за изпитите! Мама предложи тя да я подготвя по български език, а татко – по физика!
— Чудеса! – усмихна се Елица.
— И всичко това е благодарение на теб! – сериозно каза Нели. – Ако тогава не беше настояла на своето всичко щеше пак така да продължава: мама щеше да контролира всички ни; нямаше въобще контакт между нас и татко; а Александър щеше постоянно да бъде разкъсван между вас…
Елица поклати глава:
— Просто не ми се готвеше обяд без предупреждение…
— А обърнала цялата ни семейната система надолу с главата! – засмя се Нели.– Между другото: ние с Георги вече градим отношенията си различно… Той повече ми помага вкъщи; а аз най-после научих как сама спокойно мога просто…да поискам помощ вместо само тайничко да чакам той сам „да разбере“.
В този момент към тях пристигна Александър с голяма торта в ръце:
— Дами! Помогнете ми малко с това чудо… Сам няма шанс!
— Преди просто би я оставил пред Елица и би отишъл при гостите… – отбеляза Нели.
— Преди беше така…– кимна Александър.– Но вече знам: семейството е екип! Всеки трябва да допринася!
