— Подписвай по-бързо, нямам време да се занимавам с теб! — Виолета тръсна някакви документи на масата точно по средата на закуската.
Мария бавно остави чашата с чай и погледна към документите, после към Виолета, която стоеше над нея със самочувствието на генерал на парад.
— Какво е това? — попита тя, макар вече да се досещаше заради официалните печати.
— Пълномощно за управление на апартамента на Албена. Сама разбираш, възрастната жена съвсем е изгубила ума си, някой трябва да я наглежда.
Мария усети как всичко в нея изстива. Апартаментът на Албена в центъра на града беше единственото, което ѝ бе останало от родното семейство. Родителите ѝ загинаха при катастрофа преди пет години и Албена стана единствената ѝ опора. А сега Виолета беше решила да посегне и на това.
— Албена е напълно здрава, тя е само на седемдесет и две години — каза твърдо Мария. — И сама прекрасно се справя с всичко.
— Ох, не ме разсмивай! — презрително изсумтя Виолета. — Вчера ми звъня и ме обърка с някого! Каза ми, че ѝ дължа за някакви пердета! Пълен маразъм!
— Наистина ѝ дължите за пердетата, които взехте за вилата миналия месец.
Виолета пламна от яд, но бързо се овладя.
— Това няма значение! Важното е, че апартаментът има нужда от грижи. Аз като най-голямата в семейството трябва да поема отговорността.
— Най-голямата в кое семейство? — Мария стана от масата. — Вие не сте роднина на Албена!
— Но аз съм майката на мъжа ти! Значи съм глава на това семейство! Така че не спори и подписвай!
В този момент от спалнята излезе Александър, прозина се и си почеса главата.
— Какъв е този шум толкова рано? — промърмори той и тръгна към хладилника.
— Александър, обясни на жена си, че трябва да слуша по-възрастните! — веднага превключи Виолета към сина си. — Тя тук се дърпа и не ще да подпише пълномощното!
Александър хвърли бегъл поглед към документите и се обърна.
— Мамо, може би не трябва? Това все пак е апартаментът на баба ѝ – нека сами решат.
— Именно затова – нека сами решат! — избухна Виолета. — А като съвсем изгуби разсъдък възрастната жена – ще дойдат някакви измамници и ще вземат апартамента! Аз ви мисля доброто, неблагодарници такива!
Мария мълчаливо взе документите и започна внимателно да ги чете. Колкото повече четеше, толкова повече растеше възмущението ѝ. Това не беше просто пълномощно за управление – а пълно право да разполага с апартамента, включително продажба.
— Искате да продадете апартамента на баба ми? — повдигна очи Мария към Виолета.
— Кой говори за продажба? — невинно се престори Виолета. — Просто така – за всеки случай! Може да потрябва за лечение или друго!
— За чието лечение? Баба ми е напълно здрава!
— Днес е здрава – а утре кой знае? На тези години всичко може да стане!
Мария скъса документите наполовина и ги хвърли върху масата.
— Няма да подпиша никакво пълномощно. И повече няма да ви допусна при Албена.
— Какво?! — лицето на Виолета почервеня още повече. — Как смееш?! Александър, чу ли какво казва?!
Александър неловко пристъпваше от крак на крак – явно нямаше желание да влиза в конфликта.
— Мамо… хайде после ще го обсъдим… Трябва да тръгвам за работа…
— Няма никъде да ходиш докато не обясниш на жена си как трябва да се държи! Или си от нейна страна?
— Не съм ничия страна… Просто не ми се кара за глупости…
— Глупости ли?! — гласът на Виолета стана леденосиньо студен. — Опитвам се да защитя имуществото ни – а ти го наричаш глупост?!
Мария гледаше мъжа си с растящо разочарование. Както винаги той опитваше хем майка му доволна да бъде, хем открито подкрепа нямаше смелостта й даде.
— Виолета… Апартаментът на баба ми не е имущество на вашето семейство. Това е наследството от моите родители – което Албена пази за мен.
Виолета триумфално се усмихна:
– Ахааа… Значи вече чакаш старичката просто „да си иде“?
Тези думи бяха като шамар по лицето й; очите й се напълниха със сълзи от обида и гняв.
– Как можете изобщо такова нещо?! Аз обичам баба си!
– Всички така казват – а после ги пращат в старчески домове! Затова аз държа всичко под контрол – никой няма право да обиди възрастния човек!
– Искате просто чуждо имущество под контрол… Мислите ли че нищо не знам за вашите дългове? За кредитите дето теглихте уж „за ремонт“?
Виолета скочи рязко и бутна чашката с остатък чай върху покривката:
– Откъде ти… Александър!? ТИ ли й каза?!
– Не съм казвал нищо! Мамо… успокой се!
