Съвсем естествено попита дали това не е Иван с брадата и дали не са срещали нейния татко. За баща си тя питаше всички наред, Милена вече беше свикнала с това и отдавна не се смущаваше. Когато се настаниха в колата, Гергана с интерес разглеждаше волана и заяви, че и тя може да кара.
Александър се засмя:
— Весело дете. А ти казваш — не е истинска. Искаш ли сладолед?
— Разбира се, че искам! — радостно отвърна Гергана.
Отидоха в сладоледено кафене. След това се отправиха към супермаркета, където Александър натовари количката с какви ли не щуротии: солена риба, екзотични плодове и сирена с плесен. Милена би предпочела обикновено пиле и макарони, но да спори с благодетеля си нямаше смисъл.
Закараха ги направо до дома им. Александър, който вече беше поизтрезнял, сам си покани на чай. Докато Милена се суетеше около печката, той оглеждаше наоколо учудено и накрая каза:
— А аз си мислех, че моето детство е било тежко… Наистина ли тоалетната ви е навън?
— Наистина е така — усмихна се Милена.
Вече не го усещаше като заплаха: стана ѝ ясно — човекът е безобиден, просто малко странен. А помощникът му всъщност се оказа много приятен младеж: докато онзи трупаше деликатеси, той незабелязано добави в кошницата мляко, хлябче, нормално сирене и детски извараки. Явно самият той беше баща.
Когато най-сетне изпратиха неочакваните гости до вратата, Милена изведнъж започна да трепери. Разплака се толкова силно, че дори изплаши дъщеря си — просто не можеше да спре: сълзите течаха сами за първи път откакто мъжът ѝ си тръгна. Тогава той събра багажа си и замина при майка си направо от новия им дом — остави я сама в напреднала бременност. И пак каза „благодаря“: уж детето му било чуждо — но поне домът да останел за тях.
На следващия ден пред входа на санаториума пак стоеше същият джип. Този път Александър го нямаше наблизо — само шофьорът Йордан.
— Качвай се де,— предложи той.— Ще те закарам до града.
— Защо? — учуди се Милена.— И аз ли ти напомням майка ти?
— Айде стига,— обиди се Йордан.— Просто ми беше по път… Помислих си: защо да не те взема?
— Добре тогава,— въздъхна тя.— А твоят шеф къде е?
— Оспива се… Не му се сърди: нормален човек е иначе… Просто вчера майка му имаше рожден ден… Тоест щеше да има… ако беше жива… Както и да е… Обикновено не пие.
Милена кимна без особен интерес и седна в колата.
Първоначално караха мълчаливо: Йордан явно беше от хората, които трудно поддържат празни разговори. Но после все пак реши да попита:
— Вярно ли детето ви е от ин витро?
— Вярно е.
— Яко… Хората какво ли още няма да измислят…
— А ти имаш ли деца?
— Не… Не ми трябват деца… Имам трима по-малки братя — побъркали са ме… По-спокойно ми е сам.
— Разбирам те,— съгласи се Милена.
Гергана много се зарадва на разходката и веднага попита дали може пак да минат през сладоледеното кафене.
Милена изплашено отвърна:
— Не! – каза рязко – нямаме никакви пари…
Йордан сви рамене:
— Айде бе…
— Скъпо ми излиза това,— призна честно жената.
Той махна с ръка:
— Аз черпя!
На връщане Гергана задряма. Докато Милена мислеше как внимателно да я извади от колата, Йордан сам дойде при тях, внимателно взе момиченцето на ръце и я занесе до входа.
— Колко лека е само — учуди се той. — И никак не капризничи.
