Милена работеше в санаториум, до който трябваше да пътува с влак. Пътуванията я изморяваха, но заплатата беше добра, а графикът ѝ позволяваше да съчетава работата с грижите за детската градина. През топлите месеци пътят не изглеждаше толкова тежък, но през зимата ставаше наистина страшно: тъмно е, почти няма хора, а и тези гаражи… Но всичко се случи не там — точно до гарата спря голям черен джип. Стъклото се свали и мъж с гъста брада ѝ се обърна:
— Да те повозя ли, красавице?
Милена никога не се е смятала за красива. В друга обстановка подобни думи дори биха ѝ поласкали самочувствието. Но сега краката ѝ в износени ботуши бяха вкочанени от студа, носът ѝ течеше, а до пристигането на влака оставаха само седем минути. Най-много на света ѝ се искаше да бъде в топъл дом — но кой ще го стопли без нея? Половин час ще се стопли във вагона, после тичешком за детето в градината, след това магазин и у дома — да пали печката и да приготвя вечеря. Работата не свършва — не ѝ беше до разговори.
— Я си отвори очите! Каква красавица съм ти аз? — изрече тя и тръгна по утъпканата пътечка край шосето.
Колата подкара напред и пак спря. От нея слезе друг мъж — висок и едър, без брада. Той бързо хвана Милена и я сложи на задната седалка.
Брадатият каза доволно:
— Хареса ми. Затова ще вечеряш с мен.
И тогава Милена разбра: той е силно пиян и явно не е свикнал да му отказват. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Моля ви, пуснете ме! Дъщеря ми ме чака! Защо ви трябва изобщо? На тридесет и две години съм, обикновена жена съм и дори приказките не са ми сила… Тази шуба ми я даде съседката от жалост… А под нея имам стара жилетка и панталон… Какъв ти тук обяд?
Йордан — именно този здравеняк — се наведе към Александър и му прошепна нещо. Той поклати глава:
— Айде стига рев… Отдавна те виждам край санаториума — мислиш ли че жилетката ти не съм забелязал? Приличаш на майка ми… Цял живот мечтаеше да иде в ресторант… Хайде вече с мен! Ако щеш — рокля ще ти купя!
— Искам си у дома… – подсмъркна Милена. – Трябва да взема дъщеря си…
— На колко е тя?
— На четири години…
— А баща ѝ къде е?
— Отиде си…
— При друга жена ли?
— Не… Майка му го настрои срещу нас… Каза му: детето било „неистинско“…
— Как така – „неистинско“?
— Заченахме я чрез ин витро… Първоначално беше съгласен… После тя му втълпи: уж такива деца нямали душа… И той си тръгна… Иначе добър човек е… просто лесно се влияе…
Александър проточи замислено:
— Значи „неистинско“… Добре! Хайде да видим твоята малка! Къде ви е градината или както там й викате? Йордане, води!
Милена се притисна към облегалката на седалката и трескаво мислеше как може да избяга от тази ситуация. Беше ясно: Александър няма просто така да я пусне. Единствената й надежда остана Йордан — той поне изглеждаше разбиращ.
Когато цялата тази странна компания влезе в групата на детската градина, възпитателката застина от изненада заедно с родителите на децата: тъкмо закопчаваха комбинезоните на малчуганите си.
Как иначе – досега никой не беше виждал Милена в такова необичайно обкръжение.
Разбираемо беше всички около Милена да онемеят – допреди миг суетящите се около децата родители внезапно притихнаха при вида й с тези непознати мъже. Само Гергана никак не се смути пред чуждите господа – тя по принцип бе смело момиче.
