А Милена доверчиво ѝ разказваше какво най-много обича Димитър. Приюти змия в пазвата си, сама си изкопа ямата…
С Мария всичко е ясно – баща ѝ пие, не ѝ достига мъжка обич, иска да се закрепи в града. А тук се появи съпругът на приятелката ѝ – зрял мъж с пари – и тя намери в негово лице и любовник, и баща за себе си. Значи той ѝ е наел квартирата. Значи отдавна е планирал да си тръгне при нея, чакал е удобен момент. А тя – сляпа, нищо не е виждала. Отпусна се. Мислеше си: толкова години сме заедно, няма къде да ходи. А той просто стана и отиде при приятелката на дъщеря си. Какъв ужас…
Милена забеляза, че все още държи чорапа в ръце. С отвращение го захвърли.
„Сама я приех у дома си. Тя живя в нашата квартира, ядеше храната, която аз готвех, помагаше ми… Оказва се, че се е намърдала под кожата ми само за да съблазни бащата на приятелката си… Господи, колко сляпа съм била! Колко ме е срам…
Може би дъщеря ми е права. Аз сама съм виновна. Знаех все пак, че на такива като Мария не може да се има доверие. А я приех като собствена дъщеря… Нищо де – ще се налудуват и ще се върне при мен! Млада жена няма нужда от старец като него! Не мога да повярвам каква е Мария!…“
На работа Милена вървеше като на каторга. Колегите някак разбраха всичко; шушукаха по ъглите и млъкваха щом тя влезеше в кабинета. А когато разбра, че мъжът ѝ е подал молба за развод, съвсем рухна – не ѝ се живееше вече. Дори започна да обмисля варианти как по-лесно и безболезнено да сложи край на живота си. Най-лесното беше просто да изпие хапчета и да заспи завинаги. Когато остана само да ги купи, внезапно си помисли: „Мария само това чака – Милена сама да изчезне от живота им и така квартирата ще остане за тях двамата с Димитър.“ Ясмина не влиза в сметките – тя вече е голяма; ще я уговорят или ще я принудят да напусне жилището…
Разумът надделя и Милена се стегна: „О, не! Няма те така лесно да спечелят! Аз ли ще умра та те после спокойно ще живеят? Да не чакат напразно!“ От притесненията Милена отслабна значително; подстрига се късо и започна повече да обръща внимание на себе си. До деня на делото вече изглеждаше доста добре.
В навечерието на делото изведнъж пристигна Димитър.
– Защо дойде? Мария ли те изгони? Знах си аз! – тържествуваше Милена.
– Ти беше права… Бях само трамплин за нея… Замина с някакъв чужденец… Прости ми! Ей така петдесетте наближават а още акъл нямам… Помислих си кой знае какво за себе си… Повярвах че млада жена може истински да ме обикне…
– Искаш ли пак тук? Плю ти ми в душата… Стъпка всичките ми чувства… Не мога ти простя… Разводът ти го поиска… Нека ни разведат… Не мога повече с теб след всичко това… – самата Милена едва повярва че го каза.
Надяваше се и чакаше мъжът ѝ да се върне; а когато това стана осъзна че може би ще му прости но едва ли би могла пак да живее с него.
Мъжът тръгна по своя път; Ясмина жалеше баща си; Милена знаеше че дъщеря ѝ продължава тайно срещите с него; беше болно но все пак той й остава баща при всякакви обстоятелства; ако започнеше скандали или забрани щеше окончателно да загуби детето.
Може би никога не трябва човек лесно да допуска другите до дома или семейството особено ако са млади и симпатични момичета — защото невинаги идват със светли намерения или благодарност — понякога идват именно заради желанието нещо твое им стане тяхно…
„Изневярата трябва достойно да бъде преживявана — както от провинилия се така и от този който остава жертва — глупаво е човек сам себе си унижава до вопли или проклятия — вредата нанесена върху честта ни идва не само от чуждите оскърбления но най-вече от нашата недостойна реакция към случилото се — честта могат другите външно леко засегнат но истински я губим единствено сами.“
Александър
„Изневярата има много оправдания — но струва ли си въобще човек сериозно обсъжда плесницата по душата.“
Тодор
