Мария дълго не можеше да стане, не се беше наспала. Спомените за съпруга ѝ я връхлетяха. Хвърли поглед към стената, където висеше сватбената им снимка. Нейният красив тъмнокос Любомир в елегантен костюм гледаше малко сериозно, а тя до него – с радостна усмивка. Но странното беше, че нищо не я докосна, и веднага си помисли за Борис.
По някаква причина той настойчиво се появяваше в мислите ѝ – отново и отново преживяваше вечерта им в кафенето. И изведнъж ясно осъзна, че до Борис се чувстваше спокойна и щастлива. Това дори я изплаши.
— Защо точно сега се случи това? Защо точно Борис? — тези два въпроса внезапно започнаха да я измъчват.
Бяха минали около два месеца от онази вечер. Мария изгуби покой. Напоследък ходеше като в мъгла. Всеки път, когато идваше в офиса и срещаше Борис, усещаше нещо необяснимо. Дори известно време се стараеше да го избягва, но той упорито продължаваше да бъде край нея.
Борис все повече завладяваше мислите ѝ, душата ѝ и сърцето ѝ – най-накрая осъзна, че е влюбена. Вече беше сигурна, че е прибързала със сватбата си – избрала е грешния човек. Не можеше повече да живее разкъсана между двама – това наваждение напълно я поглъщаше… И ѝ хрумна мисълта:
— Може би вече е време да призная на Любомир и да го напусна.
Реши да сподели душата си със своята по-голяма сестра Елица – вече не намираше място за себе си.
— Елица, какво да правя? Влюбих се в Борис. Мислех си, че това е невъзможно. Винаги съм вярвала, че такова нещо може да се случи само на хора с нещастен брак или проблемни отношения… А аз съм щастлива с Любомир и го обичам! Как може да стане така?
— Обичаш мъжа си — тогава зарежи всичко останало! Мария, ти си омъжена жена и държиш на семейното си щастие. Затова недей допуска никакви двусмислености с други мъже! Дръж се далеч от Борис!
— Елииица… но не мога да спра да мисля за него — прошепна сестрата.
— Мария, моля те! Забрави този Борис! Изобщо не предполагах, че можеш да бъдеш толкова лекомислена! Макар че… провери себе си: когато го видиш пак на работа – виж дали онова чувство още е там или вече го няма. Може просто увлечение да е… ще решаваш после.
— Ох… не знам… Елица… мислиш ли, че е толкова просто? Аз самата никога не съм очаквала подобно от себе си… Винаги съм вярвала, че Любомир ще бъде единственият мъж в живота ми — отвърна тъжно Мария.
— Знаеш ли какво? Омъжена съм почти десет години. С Огнян имаме прекрасни отношения. Но през това време поне три пъти ми се струваше, че срещам някой по-добър… И всеки път излизаше заблуда! Какво ме гледаш така? Не съм изневерявала на мъжа си! Просто изпитвах горе-долу същото като теб сега…
— Добре… Елица… тръгвам… Трябва добре да помисля…
На сутринта дойде в офиса с мисълта, че всъщност нищо особено не се е случило. Разговорът със сестра ѝ ѝ беше повдигнал настроението. Но щом прекрачи прага на кабинета — веднага видя чаша кафе и пастичка върху бюрото си…
