— Аз го огледах.
— На мен ми се налага да ходя в офиса три пъти седмично. Оттам пътят е прекалено дълъг.
— Ще пътуваш с влак.
— Най-близката гара е на седем километра.
— Ще ти вземем кола.
— С какви пари?
— Това ще го измислим после.
Елица отвори снимките на имота и ги разгледа още веднъж, този път по-внимателно.
Мястото беше в ниска част, съвсем близо до него минаваше оживен път, а по снимките личеше, че през пролетта част от терена вероятно се пълни с вода.
Още от пръв поглед тя забеляза няколко сериозни недостатъка.
— Правена ли е геология?
— Не.
— А достъпът до парцела проверен ли е?
— Има си нормален път.
— На снимките изглежда като черен път.
— Щели да го оправят скоро.
— Кой го каза?
— Продавачът.
Елица заключи телефона и го остави на масата.
— Няма да се съглася да купим този парцел.
Николай се подсмихна, сякаш тя беше казала нещо наивно.
— Капарото вече е дадено.
— От кои пари?
— От общите.
— Без да ме питаш?
— Трябваше ли да чакам цял месец, докато ти анализираш всяко дърво и всяка буца пръст?
— Похарчил си четири хиляди лева.
— Ако се откажем, може да ги изгубим.
— Ти сам вкара това в живота ни.
Тогава Николай повиши тон.
Започна да обяснява, че жена му нищо не разбира от имоти, че хубавите предложения не чакат, и че в едно семейство все някой трябва да има смелостта да взема решения.
— Ти пак си решил всичко вместо двама ни — каза Елица.
— Защото иначе ще остареем в този апартамент, без да сме направили и крачка напред.
— В моя апартамент.
Николай млъкна.
Точно тази фраза винаги го изваждаше от равновесие.
Не понасяше Елица да му напомня чие име стои в документите за жилището.
— Ето, започва се пак — изрече той през зъби. — „Моят апартамент, моите пари, моето решение.“
— Споменавам апартамента само когато ти се държиш така, сякаш е твоя собственост.
— Аз живея тук почти десет години.
— Това не променя нотариалния акт.
— Ето затова с теб не може да се гради семейство. В главата ти винаги стои мисълта, че всичко е твое.
— В главата ми стои фактът, че ти харчиш общи пари, без да ме включваш в решението.
Николай махна раздразнено с ръка.
— Тогава да се развеждаме.
В стаята настъпи тишина.
Той очакваше тя да се стъписа.
Да пребледнее.
Да започне да го моли да не говори глупости.
Вместо това Елица го погледна спокойно и отговори:
— Развод? Добре. Няма смисъл да губим време.
След тези думи тя отиде в спалнята и извади пътна чанта.
Николай първоначално реши, че това е само театър, опит да го накара да се уплаши. Остана в кухнята, отвори хладилника демонстративно и си наля вода.
След няколко минути обаче чу как в спалнята се отварят чекмеджета.
Когато влезе, видя дрехи, сгънати върху леглото.
— Къде си тръгнала?
— Казах ти вече. При сестра ми.
— И защо аз трябва да остана тук, щом апартаментът е твой?
— Защото не искам всяка вечер да водим един и същи скандал. Имаш две седмици да си намериш квартира и да си събереш нещата. След това се връщам.
Николай се засмя.
— Ти всичко предварително си го измислила, така ли?
Елица отиде до гардероба, извади тънка сива папка и я сложи върху леглото.
— Да.
После я отвори.
Вътре бяха подредени документите за апартамента, банкови извлечения, копие от акта за граждански брак, списък на общото имущество и предварителна сметка как биха могли да се разделят спестяванията им.
Усмивката на Николай изчезна.
— Какво е това?
— Подготвени документи.
— Ти си планирала да се развеждаш с мен?
— Подготвях се за деня, в който най-после ще спреш да използваш развода като заплаха и наистина ще го поискаш.
— Ходила си при адвокат?
— Да.
— Зад гърба ми?
— Ти купи парцел зад моя гръб.
Той взе листа с таблицата и започна да го разглежда.
— Разделила си парите?
— Не съм пипала нищо. Това са само суми и извлечения.
— Защо твоята част е по-голяма?
— Защото аз съм внесла повече.
— Ние сме женени.
— Затова окончателното споразумение ще го направим с адвокати. Но е добре човек да знае числата предварително.
Николай разлистваше документите един след друг.
С всяка следваща страница изражението му се променяше все по-осезаемо.
За първи път разбра, че жена му няма намерение да се вкопчва в брака им на всяка цена.
Всичките му сметки досега се бяха крепили върху нейния страх.
Беше убеден, че Елица се бои от самотата, от промяната и от това отново да живее сама.
Само че през последните месеци тя вече беше извървяла целия този път вътрешно.
Не ѝ се налагаше да взема решение в пристъп на обида.
Решението беше узряло много по-рано.
— Значи през цялото време си се преструвала? — попита той.
— За какво?
— Че сме нормално семейство.
— Опитвах се да го запазя.
— С папка за развод?
— Папката се появи след четвъртия път, в който ми предложи да се разделим.
Николай хвърли листовете върху леглото.
— Не съм го казвал сериозно.
— Тогава защо го казваше?
— Бях ядосан.
— Всеки път?
— Ти ме докарваше дотам.
Елица затвори ципа на чантата.
— Точно затова си тръгвам. Взимаш решения сам, харчиш общи средства, обезценяваш мнението ми, а после обясняваш, че аз съм виновна.
— Всичко съм правил за нас.
— Дал си капаро за място, на което аз не искам да живея.
— Там може да се построи хубава къща.
— За теб. Не за нас.
Николай седна на ръба на леглото.
За първи път от началото на разговора не изглеждаше ядосан. Изглеждаше объркан.
— Ти наистина ли искаш развод?
— Да.
— Заради един парцел?
— Заради това, че отдавна си спрял да ме виждаш като равен човек.
Той прокара длан по лицето си.
— Не съм мислил, че го приемаш така.
— Казвала съм ти го много пъти.
— Можеше да го кажеш по-рязко.
— Не съм длъжна да крещя, за да бъда чута.
Елица взе чантата.
Преди да излезе, мина през апартамента и провери прозорците. От кабинета прибра служебния лаптоп и няколко папки с документи.
Николай я следваше от стая в стая.
— Остани поне до сутринта.
— Не искам.
— И двамата сме под влияние на емоциите.
— Ти може би. Аз се подготвям от месеци.
— Значи има друг?
Елица спря на място.
— Не.
— Тогава за какво ти е развод?
— Защото липсата на друг мъж не прави този брак добър.
Николай не намери какво да отвърне.
Сестра ѝ живееше на двайсет минути път с кола.
Елица предварително се беше разбрала с Гергана, че ако се наложи, може да остане при нея няколко седмици.
Когато пристигна, Гергана не я засипа с въпроси.
Показа ѝ свободната стая, помогна ѝ да подреди най-необходимото и включи чайника.
— Все пак го каза, нали? — попита тя.
— Да.
— И ти се съгласи?
— Да.
— Как го прие?
Елица помълча за миг.
— Сякаш беше натиснал бутон, който винаги е работил, а изведнъж се оказа счупен.
През първите два дни Николай почти не ѝ звъня.
Пращаше само кратки съобщения за битови неща.
Питаше къде стои резервният филтър за вода, как се плаща интернетът и кога трябва да дойде куриерът.
Елица отговаряше кратко и без излишни обяснения.
На третия ден той поиска да се видят.
Избраха кафене близо до работата ѝ.
Николай беше пристигнал по-рано.
На масата пред него лежеше същата сива папка.
— Прегледах всичко — каза той.
— Добре.
— Наистина си се подготвила.
— Да.
— Отказах покупката на парцела.
— Върнаха ли капарото?
— Половината.
— Другото изгубихме?
— Да.
Елица кимна.
Четири хиляди лева не бяха малко, но не бяха и причина човек да продължи един брак само за да оправдае загубата им.
— Разбрах, че избързах — продължи Николай. — Можем да потърсим друг парцел.
— Вече не става дума за парцела.
— А за какво?
— За това, че ти дори не ме попита дали изобщо искам да строя къща с теб.
Николай се наведе напред.
— Ели, толкова години сме заедно.
— Именно затова си решил, че няма къде да отида.
— Не съм мислил така.
— Казвал си ми, че без теб няма да се справя.
— Бях ядосан.
— Повтарял си го повече от веднъж.
— Добре. Сгреших.
Признанието прозвуча бързо, почти служебно.
Елица ясно усети, че Николай отново се опитва да реши проблема по познатия си начин: да каже правилните думи, да затвори темата и да върне живота им в старите релси.
— Мога да се променя — добави той. — Оттук нататък ще обсъждаме всичко.
— Вече сме си обещавали това.
— Този път ще е различно.
— Защо?
Той замълча.
— Защото разбрах, че мога да те изгубя.
— Точно така.
— Какво точно?
— Пожела да промениш поведението си едва след като манипулацията не проработи.
Николай се намръщи.
— Каква манипулация?
— Заплахата с развод.