— Развод ли? Добре. Тогава няма смисъл да губим време — отвърна спокойно Елица и продължи да прибира дрехите.
— Щом е така, да се развеждаме! — изстреля раздразнено Николай.
Беше застанал до прозореца със скръстени пред гърдите ръце и очакваше познатата реакция.
Според него Елица трябваше да млъкне. Да се стресне. Да започне да го умолява да не говори така или поне да се опита да му обясни, че не е разбрала думите му правилно. През последните години почти всеки по-сериозен спор между тях приключваше точно по този начин: Николай произнасяше думата „развод“, жена му отстъпваше, а той приемаше това като окончателно доказателство, че е прав.
Само че онази вечер нещата не се развиха по обичайния сценарий.
Елица го погледна няколко секунди, после леко кимна.
— Развод ли? Добре. Тогава да не губим време.
Отвори гардероба, протегна се към горния рафт, свали пътната чанта и я постави върху леглото.
Николай първоначално дори се подсмихна.
— Какво правиш?
— Събирам си багажа.
— Къде ще ходиш?
— При сестра ми.
— Сериозно ли говориш?
Елица не му отговори. С внимателни движения сгъна няколко тениски, чифт дънки, домашни дрехи и остави до тях несесера с козметика.
Движеше се бавно, премерено, без излишна суетня. Не грабеше каквото ѝ попадне, не плачеше, не се опитваше да превърне случващото се в сцена от тежка драма.
Николай я наблюдаваше от прага.
Самоувереността по лицето му започна постепенно да се стопява.
— Ели, стига си разигравала театър.
— Не разигравам нищо.
— Казах го в яда си.
— Не го казваш за първи път.
— И какво сега? Заради една реплика ще разбиеш семейство?
Елица закопча страничния джоб на чантата.
— Семейството ни не се разпадна заради една реплика.
Николай се намръщи.
Очевидно не беше подготвен разговорът да тръгне в такава посока.
Беше му далеч по-лесно, когато жена му спореше. Тогава можеше да я прекъсва, да повишава тон, да я обвинява, че е прекалено чувствителна, и накрая да приключи всичко с твърдението, че тя ненужно усложнява живота.
Нейното спокойствие го лишаваше от предимството, с което беше свикнал.
— Ще съжаляваш — каза той. — Без мен няма да издържиш дълго.
Елица го погледна право в очите.
— Ще видим.
Няколко години преди да срещне Николай, тя беше купила двустаен апартамент.
Тогава Елица беше на двадесет и девет. Работеше като икономист в фирма, която доставяше оборудване за ресторанти. Доходите ѝ бяха сигурни, но не толкова високи, че собствен дом да се появи лесно и бързо.
Първоначалната вноска събира почти шест години.
Докато приятелите ѝ заминаваха на скъпи почивки, Елица избираше по-скромни пътувания из България.
Вместо нов автомобил ползваше градски транспорт.
Премиите от работа превеждаше в отделна сметка.
Родителите ѝ не можеха да помогнат с голяма сума. Баща ѝ беше електротехник, майка ѝ преподаваше в колеж. Подкрепяха дъщеря си, но винаги честно признаваха, че почти нямат спестявания.
Апартамента Елица избра в стара, но здрава тухлена сграда.
До метростанцията се стигаше за петнадесет минути пеша. Наблизо имаше парк, поликлиника и малък пазар. Прозорците гледаха към вътрешен двор, затова дори през лятото в стаите беше сравнително тихо.
Жилището се нуждаеше от ремонт.
В кухнята още стояха шкафове, сглобявани някъде през деветдесетте. В банята фугите между плочките се ронеха, а старите врати се затваряха само ако човек ги блъснеше по-силно.
Но апартаментът беше светъл и просторен.
Елица изтегли ипотека за петнадесет години, макар още тогава да си постави цел да я изплати по-рано.
Първите години живееше много пестеливо.
Ремонта правеше стъпка по стъпка. Най-напред смени електрическата инсталация и тръбите. После приведе спалнята в приличен вид. Година по-късно поръча нова кухня.
Всеки допълнителен доход отиваше директно към банката.
Когато фирмата изплащаше тримесечна премия, Елица не я възприемаше като пари за удоволствия. Още същия ден правеше предсрочно погасяване.
Ипотеката приключи за осем години.
Последната вноска внесе през пролетта.
Когато получи документите, че заемът е напълно погасен, Елица купи торта, покани родителите си и сестра си и организира малка семейна вечеря.
Апартаментът беше записан единствено на нейно име.
Без кредити, без ипотеки, без чужди вложения и претенции.
С Николай се запозна няколко месеца по-късно.
Той работеше като ръководител на отдел „Логистика“ в голяма търговска верига. Изглеждаше уверен, енергичен и умееше да взема решения бързо.
В началото именно тази негова черта особено допадаше на Елица.
Николай не прекарваше седмици в колебания кой ресторант да изберат или накъде да заминат за уикенда. Просто ѝ се обаждаше и казваше:
— В събота тръгваме за Враца. Хотелът вече е резервиран.
Елица се съгласяваше с охота.
След години, в които сама беше решавала всеки битов и финансов въпрос, ѝ беше приятно до нея да има решителен мъж, при когото можеше поне за кратко да се отпусне.
Николай умееше да ухажва красиво.
Не я засипваше с прекалено скъпи подаръци, но помнеше малките неща. Можеше да ѝ донесе любимия чай, да запази маса до прозореца или да я вземе от работа в дъждовна вечер.
След година и половина той се премести при нея.
Дотогава живееше под наем недалеч от офиса си. Договорът му изтичаше и двамата решиха, че няма смисъл да плащат за отделно жилище.
Преместването мина спокойно.
Николай донесе дрехите си, компютъра, книгите и спортната екипировка. Едната стая двамата частично превърнаха в общ кабинет.
В началото разделяха разходите почти поравно.
Той поемаше храната и сметките.
Елица се занимаваше с по-големите покупки и с ремонта.
Още година по-късно се ожениха.
Сватбата беше скромна — без огромен ресторант, без показност и без заеми. Поканиха роднините и най-близките си приятели, а след подписването заминаха за една седмица на море.
Първите години от брака Елица смяташе за щастливи.
И двамата работеха много, но се стараеха поне уикендите да прекарват заедно. През лятото пътуваха. През зимата излизаха извън града, караха ски и канеха приятели у дома.
В апартамента направиха пълен ремонт.
Николай помогна при избора на материали, следеше работата на майсторите и плати част от мебелите.
По-късно двамата започнаха да заделят пари за строеж на къща.
Мечтаеха да купят парцел недалеч от града и да построят едноетажен дом с три спални, тераса и малка работилница.
Елица откри спестовна сметка.
Всеки месец и двамата превеждаха в нея предварително уговорена сума.
Тогава ѝ се струваше, че наистина вървят в една и съща посока.
Първите тревожни промени се появиха почти незабележимо.
Николай винаги беше обичал да взема решения, но преди поне се допитваше до жена си.
С времето все по-често започна просто да я поставя пред свършен факт.
Един ден Елица се прибра от работа и завари в хола нов телевизор.
Старият работеше отлично, а за покупка на по-скъпа техника бяха се разбрали да разговарят предварително.
— Защо го купи? — попита тя.
— Този е по-добър.
— Нали спестяваме за къща.
— Една телевизия няма да ни отдалечи от къщата.
— Колко струваше?
Николай назова сумата.
Елица се смая.
— Това са почти две месечни вноски от парите, които превеждаме в спестяванията.
— Платих го с мои пари.
— Да, но този месец няма да можеш да внесеш своята част.
— Ще я внеса по-късно.
Говореше така уверено, сякаш въпросът вече беше приключен.
По-късно Николай смени колата, отново без да обсъди нищо с нея.
Продаде старата, добави част от спестяванията си и изтегли кредит.
На Елица съобщи едва след като договорът вече беше подписан.
— Защо не ми каза предварително?
— Знаех, че ще започнеш да ме разубеждаваш.
— Защото имаме друга финансова цел.
— Колата ми трябва за работа.
— Трябваше ти кола. Но не непременно толкова скъпа.
— Аз решавам с какво да карам.
Тази реплика се оказа първата от много подобни.
„Аз решавам.“
„Вече съм се разбрал.“
„Така ще е по-добре.“
„Няма защо да се месиш.“
Постепенно Николай започна да се държи не като равноправен партньор, а като човек, на когото по право принадлежи последната дума.
Той избра фирма изпълнител за бъдещия строеж, без дори да покаже договора на Елица.
Сам се уговори с брокер за огледи на парцели в район, който на нея изобщо не ѝ харесваше.
А после покани майка си да поживее при тях.