Беше нощ. Александър, разперил „мъжкото си достойнство“ чак до коленете, се беше наместил при жената на съседа и, наведен над ухото ѝ, прошепна:
— Диана, само не викай, че моята ще чуе.
Диана не издаде нито звук. Само стисна зъби толкова силно, че чак челюстта ѝ трепна.
И точно тогава… зад стената проехтя кихане — силно, продължително, като гръм в тиха стая.
Диана се вцепени с широко отворени очи, а Александър мигом застина, сякаш някой го бе излял от камък. После се чуха стъпки. Тежки, влачещи се, идваха откъм коридора и бавно наближаваха. Вратата на спалнята изскърца неприятно и се открехна, а в мрака се очерта човешка фигура.
Беше Анна — законната половинка на Александър. В едната си ръка държеше запалена свещ, а в другата — празен емайлиран леген.
— Сашо! — повика тя с тих, но заплашителен глас, като се взираше в тъмнината. — Къде изчезна? Чакам те, чакам, а теб никакъв те няма. Заключи ли мазето с резето? Май на козата ѝ е свършило сеното.
Александър усети как цялата му самоувереност се стопи от страх, а умът му трескаво затърси спасение.
да измисли изход от капана. Пламъчето на свещта трепкаше и хвърляше неспокойни сенки по стените, а светлината бавно пълзеше към леглото. Положението ставаше направо безнадеждно: направеше ли Анна още няколко крачки, щеше да види, че законният ѝ съпруг изобщо не е в своята постеля и че заниманието му няма нищо общо с проверяване на резета.
Точно тогава Диана показа завидно присъствие на духа и женска съобразителност. Изправи се рязко, грабна възглавницата до себе си, метна я върху главата на Александър и… захърка гръмко, пресилено, почти театрално, сякаш беше самотна жена, потънала в най-дълбокия възможен сън.
Под възглавницата Александър едва не се задуши, но не помръдна. Стоеше вцепенен, страхувайки се дори да си поеме въздух.
— Диано? — Анна застина на прага и присви очи към леглото. — Пфу, спи като заклана. А моят къде се е дянал?
В същия миг откъм двора се чу трясък: съседското куче Благой беше решило да подгони някакъв котарак, промъкнал се наблизо. Анна подскочи.
— А, вярно, навън ще е — измърмори тя. — Пак сигурно се е забил с мъжете зад плевнята да обръща ракия. Само да ми падне…
Анна се завъртя на пети, готова да тръгне обратно.
С бързи, ядосани стъпки тя се изниза към изхода и внимателно притвори вратата след себе си, сякаш не искаше да събуди Диана.
Щом тропотът на чехлите ѝ заглъхна, Александър се измъкна изпод възглавницата като удавник, поел въздух за пръв път. Гърдите му се надигаха тежко, а по челото му беше избила студена пот. Цялата му предишна храброст се беше изпарила до последната капка.
— Уф-ф… — прошепна той и се смъкна от леглото, като трескаво започна да нахлузва панталона си. — Още малко и щях да получа удар. Край, Диано, стига толкова удоволствия за една нощ. Изчезвам през прозореца.
— Какъв прозорец, бе, глупако! — просъска Диана, вече напълно дошла на себе си. — Отдолу има триметрова ограда, а Благой е вързан там! Мини през верандата, ама без шум!
Прегънат почти на две, Александър се промъкна към изхода, открехна предпазливо вратата към верандата и се плъзна навън в хладната нощ. За негов късмет Анна вече беше тръгнала да го търси навътре из градината. С доста мъка той прескочи ниската оградка между дворовете им, притича на пръсти до собствената си къща, хвърли се в леглото с дрехите и обувките, зави се до носа и стисна очи. Не мина много време.
Едва бяха изтекли две минути, когато входната врата се разтресе и се отвори с такъв трясък, сякаш някой я беше ритнал. В стаята нахлу Анна — разярена, задъхана и готова да разкъса виновника на място.
— Александре! Ах ти, проклетнико, къде се беше заврял?! — изкрещя тя и с едно рязко движение дръпна завивката от него.
Александър проточи театрална прозявка, разтърка очи и си придаде вид на човек, изтръгнат от най-дълбокия сън и несправедливо обвинен.
— А… Анна? Защо вдигаш такава врява посред нощ? Аз спя тук от три часа, вече десет сънища съм изгледал… Каква баня, каква ракия?
Анна сведе поглед и застина. Изпод одеялото стърчаха работните му ботуши — кални, налепени с прясна пръст и тревички.
— Спиш, значи? — попита тя тихо, с глас, от който можеше да ти замръзне кръвта. — С ботуши? И с яке? А защо миришеш на парфюма на Диана?!
Тогава Александър разбра, че всяко отричане е напразно. Щом окончателно му просветна, че тази нощ мъжкото му достойнство ще пострада далеч повече от репутацията му, той стисна очи и се подготви за неизбежното. След миг над селото отекна глухият удар на емайлиран леген в нечия глупава глава — шумна и категорична точка на цялото нощно приключение.