Вътре бяха подредени нещата на Евелина Орлова. Сватбената рокля, прибрана грижливо в калъф. Няколко летни рокли. Обувки. И малка дамска чанта, която Евелина си беше подарила за рождения ден преди две години. Не беше оригинал на скъпа марка, а много добра имитация, но на вид почти не се различаваше от истинската. Тя я пазеше като нещо специално, беше я носила само два-три пъти, после я беше оставила на горния рафт.
— Я вижте какво имаме тук — Даниела измъкна чантата и започна да я върти пред очите си. — Не е никак лоша. Само че за какво ѝ е на една медицинска сестра такава вещ? Само прах събира. Мамо, ела да видиш каква красота!
Галина Калинова надникна в стаята, взе чантата, огледа я от всички страни и кимна одобрително.
— Хубава е — призна тя. — Само че на Евелина за какво ѝ е? Пък и не е истинска. Аз мога да я взема за родителската среща. Или ти, Даниела, ще я носиш. На вас повече ще ви влезе в употреба, а тази… — свекървата се запъна за миг, търсейки по-мека дума — тя ще си купи друга, ако толкова ѝ трябва.
— Точно така! — оживи се Даниела. — Ще я взема през уикенда, с момичетата ще ходим на кафе. А сватбената рокля е направо ужасна, някаква евтина синтетика. Да я нарежем ли за парцали?
— Чакай, не бързай с ножицата — спря я майка ѝ. — Първо я пусни за продажба. В OLX или някъде другаде. Пари излишни няма.
Стоян Александров, който чуваше всичко от коридора, понечи да възрази. Устните му дори се разтвориха. Но думите така и не излязоха. В съзнанието му изплува денят, в който Евелина купи тази рокля — как очите ѝ светеха, как се въртеше пред огледалото, как той я гледаше и си мислеше, че е невероятно красива. Сега обаче до него стоеше майка му, впила в него онзи тежък, властен поглед, и той отново предпочете да мълчи. Както правеше винаги.
— Стояне, хайде, стига си се мотал — нареди Даниела, излизайки от стаята. — Отивай да приготвиш вечеря. С мама сме капнали. Цял ден разчистваме тая твоя кочина.
И Стоян отиде в кухнята. Извади тиган, изсипа вътре замразени пелмени и застана до печката, докато парата се вдигаше към лицето му. Тогава внезапно се улови, че мисли за Евелина. Как вечер се прибираше съсипана след смяна, но пак намираше сили да направи нещо за ядене. Как му се усмихваше, сякаш това не ѝ струва никакво усилие. А той дори едно „благодаря“ не казваше. Приемаше всичко като нещо, което му се полага.
Мина месец. За Евелина Орлова този месец промени целия ѝ живот. Малкият кабинет в помещението на бившия фризьорски салон вече не стоеше празен. Най-напред дойдоха приятелки на първите ѝ пациентки, после колежки, а след тях — съвсем непознати жени, чули отнякъде за масажистката с чудодейни ръце, която умеела да отпусне схванат врат, да намести болен гръб и да даде такъв съвет за здравето, че човек да си спести обикалянето по лекари. Евелина наистина имаше усет. Беше отличен диагностик. В болницата това не правеше впечатление на никого, но тук, в частната ѝ практика, всяка нейна дума се слушаше внимателно.
Един ден вратата се отвори и вътре влезе жена от онези, които Евелина дотогава беше виждала предимно по списанията. Поддържана, с елегантно скъпо палто, с безупречно оформена коса. Само лицето ѝ беше бледо, а под очите се бяха впили тъмни сенки. Представи се като Виолета Данаилова и още в началото каза, че идва по препоръка.
— Главата ми се пръска — оплака се Виолета, докато сядаше в креслото. — Мигрените ме съсипват. Лекарите само вдигат рамене, хапчетата не действат. Казаха ми, че вие имате златни ръце.
Евелина я помоли да седне изправена. После внимателно прокара пръсти по врата, раменете, основата на черепа. Годините опит веднага ѝ подсказаха, че причината не е в самата глава.
— Имате проблем в шийния отдел — обясни тя спокойно. — Вероятно остеохондроза. Кръвоносните съдове се притискат и оттам идват мигрените. Мога да поработя върху мускулите, но бих ви посъветвала да проверите очните дъна и да си направите снимка. За всеки случай.
След седмица Виолета се върна. Този път не беше сгърчена от болка, а усмихната, с огромен букет цветя в ръце.
— Евелина, знаете ли, оказахте се напълно права — каза тя, сядайки на кушетката. — Направих снимка и се видя, че проблемът наистина е сериозен. Ако не бях дошла при вас, щях да го оставя да се задълбочи. Но кажете ми сега друго — защо работите в тази дупка? Вие имате дарба. Между другото, съпругът ми много се впечатли, когато му разказах. Той е в юридическата сфера. Ако някога ви потрябва помощ, само кажете.
Тогава Евелина не обърна особено внимание на тези думи. Просто продължи да работи. Клиентките се увеличаваха с всеки ден. Вече успяваше да плаща наема, да връща парите, които дължеше на Мария Мартинова, и дори да заделя по малко. За първи път от много време насам почувства, че отново живее, а не просто оцелява.
И точно когато животът ѝ започваше бавно да се подрежда, телефонът иззвъня. На екрана светна името „Стоян Александров“. Евелина дълго гледа дисплея, усещайки как сърцето ѝ блъска в гърдите. Не вдигна. Звъненето спря, после телефонът отново завибрира. Това се повтори няколко пъти. Накрая пристигна съобщение: „Еви, моля те, отговори. Спешно е. Не мога повече така. Те ме съсипаха.“
Евелина му върна обаждането. Самата тя не знаеше защо го прави. Може би искаше да чуе гласа му. А може би просто да се увери, че е жив и цял. Стоян вдигна веднага. Гласът му звучеше непознато — прегракнал, притиснат, почти уплашен.
— Еви, измъкни ме оттук — каза той в слушалката, а на заден план ясно се чуваше как Даниела крещи. — Моля те. Сестра ми води разни мъже в нашия апартамент, майка ми настоява да продам жилището и да купим къща извън града за всички ни. Побъркват ме. Разбрах, че съм бил идиот. Всичко разбрах.
— Добре — отвърна Евелина след кратко мълчание. — Ще се видим. Но без тях.
Уговориха се за следващия ден в малко кафене в центъра. Евелина пристигна по-рано, избра маса до прозореца и си поръча кафе. Когато Стоян влезе, тя едва го позна. Беше отслабнал, лицето му бе хлътнало, ризата му — намачкана, а под очите му висяха тъмни торбички. Той се отпусна тежко на стола срещу нея и веднага посегна към ръката ѝ, но тя дръпна пръстите си.
— Аз съм глупак — започна той бързо, сякаш се страхуваше, че тя ще го прекъсне. — Ще поправя всичко. Ще кажа на мама и на Даниела да си тръгнат. Ще прехвърлим апартамента на теб. Или ще го разделим наполовина, както поискаш. Само се върни. Не мога без теб.
Евелина го гледаше и не усещаше нищо. Нито радост. Нито гняв. Само празнота.
— Готов ли си да изгониш майка си и сестра си? — попита тя тихо. — Още сега?
— Готов съм! — увери я Стоян с жар. — Ще им кажа всичко. Ще се променя. Ще видиш.
И за миг тя почти му повярва. Почти. Но когато стана, за да отиде до тоалетната и да си измие ръцете, нещо сякаш я дръпна назад. Вместо да се върне веднага в залата, тя спря зад преградата и погледна към масата през стъклената витрина на бара. Стоян седеше наведен над телефона си и пишеше трескаво. След няколко минути екранът му светна от входящо съобщение. Евелина имаше отлично зрение и успя да прочете първите редове: „Не се тревожи, мамо, тук съм. Всичко върви по план. Скоро тя ще бъде наша.“
Вътре в Евелина нещо се скъса. Тя се върна на масата, но вече не беше същата жена, която беше седяла там преди минути. Спокойно допи кафето си, изслуша още няколко пламенни обещания, после се изправи.
— Ще си помисля — каза тя. — А дотогава, Стояне, решавай проблемите си сам.