Навън ситният септемврийски дъжд се сипеше безмилостно, тропаше равномерно по перваза и това еднообразно почукване направо късаше нервите. Евелина Орлова стоеше до печката и разбъркваше пилешката запеканка с дървена шпатула, докато в кръста ѝ се разливаше тъпа, изморителна болка. След дванадесет часа смяна в манипулационната на общинската болница краката ѝ пулсираха, а пред очите ѝ още се мяркаха бели престилки, направления, картони и безкрайни опашки от пациенти. Работеше като медицинска сестра и, колкото и да беше изтощително, обичаше професията си. Само че понякога тя я оставяше празна като изцеден лимон. А днешният ден не беше обикновен. Навършваше двадесет и девет години и единственото ѝ желание беше да се отпусне в гореща вана, да изпие чаша чай и да заспи без никой да я закача.
— Еве, още ли не си готова? Мама и Даниела вече са пред входа — чу се от коридора гласът на Стоян Александров.
Евелина трепна и по навик посегна към престилката си, сякаш трябваше да изглади някаква невидима гънка. Не беше канила никого. Всъщност не очакваше абсолютно никого. Но още сутринта съпругът ѝ Стоян беше съобщил, че близките му искали да я поздравят за рождения ден и той нямало как да им откаже. По-точно — дори не беше опитал. За трите години брак Евелина бе научила една проста, но болезнена истина: желанията на майка му и сестра му имаха силата на закон, докато нейните собствени желания се приемаха като дребно неудобство, което спокойно можеше да бъде пренебрегнато.
Входната врата се отвори рязко и в антрето нахлуха двама души. Галина Калинова, свекървата на Евелина — едра жена с коса, черна като гарваново крило, и с устни, постоянно свити от недоволство — започна веднага да разкопчава шлифера си, без дори да погледне снаха си. След нея пристъпи Даниела Орлова, сестрата на Стоян, като изтръска чадъра си направо върху ламината. Даниела приличаше на майка си до последната черта, само че беше с двадесет години по-млада и с още по-кисело изражение. След тях, подсмърчайки шумно, влетя и Максим Соколов — седемгодишният син на Даниела, закръглено момче, което моментално се стрелна към хола и започна да грабва вещи от рафтовете.
— Събуйте се, заповядайте — каза тихо Евелина, притиснала гръб към касата на кухненската врата.
— Знаем, не сме за първи път тук — отсече Галина Калинова, докато сваляше обувките си. — Какво е това, дето мирише? Пиле ли? Пак ли с подправки? Нали ти е известно, че от твоите подправки Даниела получава киселини, а на Максим му избива обрив. Толкова ли е трудно да запомниш елементарни неща?
Стоян, който стоеше наблизо, сви глава между раменете си и се престори, че преглежда пощата. Евелина не отговори. Само дръпна запеканката от котлона и я пренесе на масата. След няколко минути всички вече бяха в хола. Даниела побутна храната в чинията си с вилица, изрови парченце пилешко филе и демонстративно изблъска останалото към ръба.
— Слушай, ти не можеш ли да готвиш отделно за Максим? — попита тя, без изобщо да вдигне очи към Евелина. — Сто пъти съм ти казвала: за него трябва диетично месо, на пара, почти без сол. А това какво е? Някаква помия.
— Запеканка със зеленчуци е — отвърна спокойно Евелина. — В нея няма нищо вредно.
— Разбира се, важното е да си измиеш ръцете с някакво оправдание — изсумтя Галина Калинова. — Ти нали си медицинско лице, всичко разбираш. А това, че детето е с по-слаб организъм, очевидно не те интересува. Както и да е, да оставим храната. По-добре да поговорим по същество.
Вътре в Евелина нещо се сви. Когато свекърва ѝ започнеше „по същество“, никога не следваше нищо добро. Галина Калинова остави вилицата, попи устните си със салфетка и обърна поглед към сина си.
— Стояне, подготви ли документите?
Стоян се смути, промърмори нещо под нос и извади от чекмеджето папка с книжа. Сърцето на Евелина сякаш пропадна. Това беше папката с документите за жилището. Тяхното жилище. Същото, за което тя беше дала първоначалната вноска преди три години, след като продаде вилата, оставена ѝ от баба ѝ. Същото място, което обзавеждаше малко по малко, спестявайки всяка стотинка от смените си в болницата. Вноските по ипотеката плащаше Стоян, защото тогава свекърва ѝ беше настояла: „Не се обиждай, Евелина, но мъжът трябва да е водещият в семейството. Ще го оформим на името на Стоян, така е по-сигурно.“ И тя, глупачката, беше приела. Вярваше, че това е семейство.
— Накратко, Евелина — Даниела изведнъж заговори с делови тон, а гласът ѝ прозвуча като несмазана панта. — С мама обсъдихме нещата и решихме. На Максим му предстои училище и трябва да бъде регистриран в този район. Разбираш, гимназия, престиж, добра среда. На теб какво ти пречи? А за детето това е бъдеще. Нужен ни е твоят дял от апартамента. В понеделник ще подпишеш отказ пред нотариус. Вече сме се уговорили, чакат те в единайсет.
Евелина бавно премести поглед от Даниела към свекърва си, после към Стоян. Той не я гледаше. Беше забил очи в телефона си и се преструваше, че чете някакво съобщение. Само пръстите му леко потрепваха.
— Стояне — произнесе тихо тя. — Чуваш ли какво говорят?
— Еве, моля те, не започвай — измърмори той, без да вдигне глава. — Мама няма да предложи нещо лошо. Прави се за племенника ми, нали разбираш. В едно семейство хората трябва да си помагат.
— Какво семейство, Стояне? — Евелина се изправи от масата. — Това е моят дом. Аз продадох вилата на баба си, за да можем да живеем тук. Ние двамата. Не сестра ти и синът ѝ.
— О, моля ти се, какво толкова си продала! — избухна Даниела. — Онази съборетина ли? Тя струваше жълти стотинки. Ипотеката я плаща брат ми, така че жилището, ако трябва да сме точни, си е негово. А ти тук живееш като натрапница, затова по-добре си мълчи.
— Точно така — подкрепи я Галина Калинова. — Евелина, успокой се. Никой не те изхвърля на улицата. Засега си живей тук. Но документа ще го подпишеш. Стоян е глава на семейството и той ще вземе решението.
В хола се спусна тежко мълчание. Максим, докопал се до таблета, пусна някаква игра на висок звук и електронните писъци започнаха да се блъскат в ушите на всички. Евелина сведе поглед към ръцете си. По тях още се усещаше мирисът на медицински спирт, примесен с аромат на пиле. Три години се беше старала да стане част от това семейство. Три години преглъщаше унижения, изпълняваше капризи, работеше до пълно изнемогване. А когато загуби детето си в третия месец след скандал, който свекърва ѝ беше вдигнала заради „неправилни изследвания“, Галина Калинова само беше подхвърлила: „Щом не си го износила, значи си слаба.“ И тогава Стоян бе замълчал. Както мълчеше и сега.
Евелина бавно развърза престилката си. Сгъна я внимателно и я остави на края на масата, до почти недокоснатата чиния на Даниела. После отиде до закачалката, взе старото си дънково яке и го преметна през раменете си. Движенията ѝ бяха тихи, овладени, дори някак забавени, сякаш се движеше под вода.
— Къде си тръгнала сега? — попита подозрително Даниела.
Евелина се обърна. Погледна съпруга си, който най-сетне беше откъснал очи от телефона и я гледаше с неразбиране.
— А сега, Стояне… — започна тя с глас, в който вече нямаше нито молба, нито страх.