Седях в кабинета на психолога Пламен Балкански и думите просто не излизаха от устата ми. Между пръстите ми потрепваше листът с резултатите от ДНК теста. Гледах числата, а съзнанието ми отказваше да ги приеме.
Вероятност за бащинство: 0,00%.
Пламен Балкански не ме пришпорваше. Мълчеше и чакаше. Беше опитен човек, около шейсетгодишен, виждал какви ли не човешки сривове. И въпреки това отлично разбираше, че срещу него в този момент стои човек, който едва се държи.
Накрая успях да изрека:
— Тя не е моя.
— Коя? — попита той тихо.
— Дъщеря ми. Анна Александрова е на осем години. Осем години я отглеждах като свое дете. А се оказва, че не е моя.
Оставих листа върху бюрото. Пламен Балкански го взе, прочете внимателно написаното, кимна едва забележимо и ми го подаде обратно.
— Започнете от самото начало — каза спокойно.
И аз започнах да разказвам.
Как се появиха първите съмнения
На четиридесет и девет години съм. Жена ми, Елена Валентинова, е на четиридесет и седем. Заедно сме от двайсет години. Анна се роди, когато аз бях на четиридесет и една.
Тя беше дете, което чакахме отчаяно дълго. Десет години опити, надежди, лекари, разочарования. Накрая почти се бяхме примирили, че няма да станем родители. И изведнъж Елена забременя.
Бях безумно щастлив. Обикалях около нея като сянка, подготвях детската стая, купувах играчки, дрешки, всякакви глупости, които тогава ми изглеждаха жизненоважни. Когато Анна се роди, плаках от радост.
През първите години нищо не ми се струваше необичайно. Детето си беше дете — светлокосо, със сини очи, досущ като мен.
Но някъде около четвъртата ѝ година започнах да забелязвам нещо, което ме човъркаше отвътре. Анна изобщо не приличаше на мен. Нито чертите на лицето, нито израженията, нито жестовете ѝ ми бяха познати.
— Ели, на кого прилича Анна? — питах понякога.
— На баба ми — отвръщаше жена ми. — Ще видиш, като порасне, ще бъде нейно копие.
Вярвах ѝ. Или поне се насилвах да вярвам. Прогонвах всяка лоша мисъл.
Когато Анна стана на седем, се разболя и се наложиха кръвни изследвания. Аз съм с втора положителна кръвна група, Елена — с трета положителна.
А Анна се оказа с първа отрицателна.
Попитах лекаря:
— Възможно ли е това?
Той само сви рамене.
— Генетиката е сложна работа. Случва се.
Но щом се прибрах у дома, седнах пред компютъра и започнах сам да проверявам.