От този момент нататък всякакви разговори ще минават през адвокат. И още нещо, Светлана Асенова: ако пак пипнете личните ми документи или вещи, ще подам жалба за кражба. Банковите извлечения са поверителна информация. Всичко е записано. Включително и обещанието ви да ми съсипете живота.
Същата нощ Виолета излезе на балкона. Градът долу беше притихнал, жълтите прозорци светеха на петна в тъмното, а някъде в далечината глухо бучеше натоварен булевард. Тя стоеше, увита в старо одеяло, и гледаше към куфара, който преди половин година бе подготвила тайно и бе скрила в килера.
Куфар за бягство.
Беше го стегнала без никой да разбере — документи, малко пари, два комплекта дрехи и бельо. Тогава ѝ се струваше, че някой ден просто няма да издържи повече и ще изчезне посред нощ, без да се обръща назад. Сега обаче Виолета ясно осъзнаваше: нямаше защо да бяга. Трябваше да остане. И да устои.
Върна се в спалнята, отвори лаптопа и написа имейл до адвокат, с когото се познаваше покрай работа. След около двайсет минути получи отговор:
„Изпратете ми документите за собственост на жилището и записа със заплахите. По закон имате право да отстраните от имота всеки, който не е собственик. Свекърва ви няма никакви права върху апартамента, а съпругът ви има само адресна регистрация. При налични заплахи от страна на майка му и бездействие от страна на съпруга ви шансовете са добри.“
Започна нова седмица. Седмица на тишина, напоена с отрова.
Светлана Асенова и Иван се държаха така, сякаш нищо не се беше случило. Скандалът сякаш се бе изпарил и бе изчезнал някъде между стените. Всяка сутрин на масата имаше закуска, вещите бяха подредени прилежно, а домът блестеше от чистота — толкова необичайна, че направо бодеше очите.
Свекървата престана с откритите подмятания. Вместо това, щом Виолета се появеше наблизо, пускаше стари предавания за „истинското семейство“ и коментираше високо, уж само пред сина си.
— Ето, Иван, гледай каква жена. Мъжа си боготворяла, себе си не щадяла, цял живот на него посветила. И затова са я уважавали. А сегашните? Само гледат как да изхвърлят мъжа през вратата. Егоистки, Господи прости.
Иван кимаше, мърмореше нещо в знак на съгласие и крадешком поглеждаше към жена си.
Виолета слагаше слушалките и изключваше света около себе си. Тя вече разбираше играта. Заплахите не бяха проработили. Престорената милост — също. Сега се опитваха да я смачкат по друг начин: тихо, подмолно, с натиск, който се прокрадва ден след ден.
Адвокатът междувременно ѝ изпрати проект на искова молба — за отстраняване на съпруга от жилището по съдебен ред поради невъзможност за съвместно съжителство, с приложени аудиозаписи. Светлана Асенова изобщо не трябваше да бъде „отписвана“ отнякъде, защото нямаше право да живее там. В деня, в който срокът изтечеше, беше достатъчно да се извика полиция.
На петия ден Виолета се прибра от работа по-рано от обичайното. Съвещанието беше отменено и вместо към осем вечерта, тя влезе в апартамента малко след четири. В антрето събу обувките си и мина безшумно по килима.
Вратата на хола беше затворена плътно. Отвътре се чуваха приглушени гласове.
Виолета спря насред коридора.
— Глупав си, това си ти — съскаше Светлана Асенова. — Тя ще те изхвърли през съда като куче и ние ще останем с празни ръце. Тук трябва да се действа с ум.
— И какво предлагаш? — гласът на Иван звучеше изморено и безволево.
— Първо ще отстъпиш. Ще ѝ говориш за любов, за семейство, за ново начало. Трябва да забременее. Щом роди, ще излезе в майчинство, ще омекне, ще стане зависима. С дете на ръце няма да мръдне никъде. После ще я притиснем чрез „Закрила на детето“ — ще кажем, че е нервна, че ни посяга, че не е стабилна. При развод апартаментът ще се дели заради детето, ще се искат дялове. А после и аз, като баба, ще мога да се впиша тук. Тя сама ще ни даде ключовете.
Виолета застина.
Сърцето ѝ първо се качи в гърлото, после сякаш пропадна в стомаха. Беше го чула. С ушите си. Не намек, не избухване, не случайна злобна реплика. План. Студен, пресметнат, подреден план за унищожаването на живота ѝ.
— Мамо, това е… някак жестоко — промълви Иван. — Все пак ми е жена.
— Искаш ли да живееш в кашон? — отсече майка му. — Тя не ни брои за хора. Значи ще си плати. И запомни: на война всички средства са позволени.
Виолета се отдръпна на пръсти от вратата, плъзна се към спалнята и затвори след себе си. Ръцете ѝ трепереха. Седна на леглото, грабна телефона и включи камерата, после с разтреперани пръсти отвори настройките на приложението за диктофон, което използваше за служебни срещи. То можеше да записва звук и във фонов режим.
Остави телефона в спалнята.
Поемайки дълбоко въздух, тя отново излезе в коридора. Този път нарочно хлопна входната врата силно, все едно току-що се прибира.
— Вкъщи съм!
Гласовете в хола млъкнаха мигновено. След минута вратата се отвори и оттам се появи Светлана Асенова — плавна, усмихната, мазно любезна.
— Виолетка, миличка, изобщо не те чакахме толкова рано! Колко хубаво, че си се прибрала. Тъкмо мислех да слагам вечеря. Остани при нас, ще пием чай.
Виолета погледна тази усмивка. Погледна кротките очи, зад които се криеше сметка, студена като нож. И също се усмихна.
— Благодаря, Светлана Асенова. С удоволствие.
През нощта, когато Иван заспа в хола — вече спеше там, на дивана, — Виолета взе телефона от спалнята. Записът беше дълъг, почти час и половина. Тя намери нужния откъс и го прослуша веднъж. После втори път. После трети.
След това го прехвърли на флашка. Качи го в облачно хранилище. Записа го и на резервна флашка.
Сега вече имаше оръжие. Истинско.
Последният ден от дадената седмица настъпи сив и обикновен. Навън ръмеше ситен дъжд, а ниските облаци бяха похлупили небето. Виолета се събуди в седем, изпи кафето си и се облече все едно отива на важна среща — строг костюм, прибрана коса, почти никакъв грим.
Знаеше, че днес всичко ще се реши. Искаше да изглежда събрана, спокойна, непоклатима.
Иван още спеше. От кухнята се носеше мирис на палачинки — Светлана Асенова приготвяше закуска и си тананикаше някаква църковна мелодия. Всичко приличаше на мирен, уютен семеен дом.
Само че това не беше семейство. Беше бойно поле.
По обяд пристигна подкреплението на Светлана Асенова. Леля Керанка, по-голямата сестра на свекървата, нахлу в апартамента като боен кораб — едра, шумна, уверена, че е дошла да въведе ред в чужд дом.
Виолета ѝ отвори и още на прага получи в лицето си порой от обвинения.
— Каква си ти такава, бе, безсрамнице! Майка му, възрастна жена, на улицата да гониш! Земята как те търпи такива като теб! Ние със Светлана от деца сме заедно, няма да я дам да я тъпчеш! Къде ти е съвестта, момиче?
Иван посрещна жена си с букет, който изглеждаше не по-малко фалшив от усмивката му — три увехнали карамфила, купени набързо от най-близката сергия. Опита се да я целуне по бузата, но Виолета се отдръпна.
— Виолета, стига вече, не се инати — зашепна той. — Да приключим тази война. По човешки. Пред свидетели. Мама не е злопаметна, говорих с нея, готова е да забрави. Само и ти забрави. И върни парите в семейството.
— В семейството — повтори тихо Виолета и влезе в хола.
Там Светлана Асенова вече седеше в ролята на велика мъченица. Очите ѝ бяха зачервени, в ръцете държеше кърпичка, устните ѝ бяха свити страдалчески.
— Нищо, Керанке, ще го преживеем — въздъхна тя. — Господ ѝ е съдник. Ние ще си тръгнем с мир, ако съвестта ѝ позволи.
Леля Керанка се извърна към Виолета и сложи ръце на кръста си.
— Е? Какво ще кажеш, безсрамнице?
Виолета застана права, изправена и спокойна. Гласът ѝ прозвуча ясно, като на служебна среща, на която отдавна е подготвила всички документи.
— Светлана Асенова, Иван, имам последно предложение за мир. Пред свидетел. Признайте, че сте ме клеветили, и обещайте, че до утре ще напуснете жилището без скандал. Тогава няма да подавам жалба срещу вас.
Свекървата театрално разпери ръце.
— Хора, чувате ли я! Заплашва ме! Жалба щяла да подава! За какво? Че сме се грижили за нея? Че сме я хранили, поили, гледали като своя? Тя самата трепереше над парите си като последна натрапница…
— Вие сами поискахте това — прекъсна я Виолета.
Извади телефона си, отвори приложението и натисна бутона. Устройството се свърза с телевизора през Bluetooth. На големия екран се появи иконата на аудиофайл.
— Какво е това? — наостри се леля Керанка.
— Слушайте — каза Виолета. — Всички слушайте.
И стаята се изпълни с гласа на Светлана Асенова. Същия скърцащ, мазен, вкрадчив глас.
— …Трябва да забременее. Щом роди, ще излезе в майчинство, ще омекне, ще стане зависима. С дете на ръце няма да мръдне никъде. После ще я притиснем чрез „Закрила на детето“ — ще кажем, че е нервна, че ни посяга, че не е стабилна. При развод апартаментът ще се дели заради детето, ще се искат дялове. А после и аз, като баба, ще мога да се впиша тук. Тя сама ще ни даде ключовете.
Тишината падна тежко, като удар с тъп предмет.
Чашката с ликьор, която леля Керанка държеше, се изплъзна от пръстите ѝ и се разби върху паркета с остър звън. Светлана Асенова остана с отворена уста, застинала като гипсова фигура. Иван първо побеля, а после лицето му се покри с червени петна.
— Това е извадено от контекста! — изрева той. — Това не съм аз… аз мълчах! Не съм се съгласявал!
— Но и не възрази — поправи го Виолета.