Свекърва ми нахлу в двора на вилата ми без да звънне, без да предупреди и без някой да я е канил.
Държеше се така, сякаш от портата до самата спалня вече трябваше да съм ѝ постлала червен килим.
След нея пристъпваше девер ми Кирил Огнянов — потен, задъхан и прегърбен под тежестта на огромните куфари. Подире му вървеше зълва ми Гергана Странджанскиа, която с нескрито презрение прекрачваше майските глухарчета.
Най-отзад тази процесия, напомняща окупационен отряд, се довлече с двамата племенници. Те моментално се стрелнаха към цветната ми леха и с отвратително изпукване пречупиха на две любимите ми божури.
Бяха дошли с багаж, с намерение да останат цялото лято и с непоклатимата увереност, че аз пак ще преглътна всичко мълчаливо.
Само че този път грешката им не беше дребна. Бяха сбъркали жената, която владееше този дом.
Вилата беше моя.
Не „нашето семейно кътче“, не „мечтата на мама“ и още по-малко „родовото имение на Пламен Илиев“, както Живка Огнянова обичаше да я нарича, когато наоколо имаше достатъчно уши.
Моя. Купена с личните ми спестявания отпреди брака и записана единствено на мое име.
Но подобни подробности за роднините на съпруга ми винаги минаваха за нещо незначително.
Аз стоях в лятната кухня и режях сочни, хрупкави репички на кубчета с такава равномерност, сякаш тракаше картечница. В голяма глинена стомна отлежаваше истински домашен хлебен квас — тъмен, остър на вкус, с набъбнали стафиди, слегнали на дъното.
На печката в чугунена тенджера тихо къкреха пресни картофки, щедро полети с масло. До тях чакаше лъскаво парче домашна сланина и няколко скилидки чесън.
А през това време новодошлите започнаха да се разполагат с плашеща бързина.
— Албена, защо ни гледаш така, сякаш сме призраци? — подхвана Живка Огнянова.
— попита Живка Огнянова, като вече се беше настанила в любимото ми плетено кресло така уверено, сякаш винаги е било нейно.
Без изобщо да изчака какво ще ѝ отговоря, тя се извърна към оградата и подвикна на съседката:
— Галина Асенова! Да, пристигнахме! Цялото лято ще сме тук. Апартамента в града го дадохме под наем!
Гергана Странджанскиа дори не си направи труда да каже „добър ден“. Влетя направо в лятната кухня и широко отвори хладилника ми.
— Къде е месото? Прегладнели сме от път. А тази твоя студена супа няма да стигне за всички, приготви още една тенджера. Само без лук. На Кирил не му понася.
Точно тогава Кирил Огнянов, задъхан като стар локомотив, мъкнеше по дървените стъпала към втория етаж най-обемистия куфар.
— Слушайте сега — отсече свекърва ми и започна да си вее с панамената шапка. — Лекарят е казал на Гергана Странджанскиа да почива. Нали знаеш, има проблем с гърба. Затова тя, Кирил и децата ще се настанят във вашата спалня с балкона. Там е ортопедичният матрак.
Аз ще взема стаята за гости.
А ти и Пламен Илиев ще се преместите в банята. Има си хубаво диванче. На теб какво ти пречи? Млада си още. Даже ще ви е романтично!
Взех дървеното чукало и започнах бавно, с натиск, да стривам зеления лук с едрата сол, като почти с удоволствие слушах как хрупти под ръката ми.
— И утре поръчай продукти — обади се Кирил от стълбите. — За апартамента вече взехме три месеца наем предварително, но аз ги вложих в биткойни. Така че засега сме без пари. Ще сме при вас на пълна издръжка, докато нещата се оправят.
Десет минути.
Точно толкова им трябваше, за да стъпчат цветята ми, да опразнят хладилника ми, да разпределят парите ми, да ме изгонят от собственото ми легло и да ме изпратят да живея в банята.
Мъжът ми излезе от гаража, като бършеше ръцете си в омаслен парцал.
Пламен Илиев огледа разпилените вещи и пречупените божури.
после погледът му се спря върху Кирил Огнянов, застинал на стълбите. Без да каже дума, Пламен остана на прага на лятната кухня.
Оставих пресата за картофи настрани. Полях нарязаните зеленчуци с леден, остър квас. Мирисът на горчица и пресен копър се вдигна толкова ярко, че направо защипа носа. Загребах с лъжицата, опитах и кимнах едва забележимо.
Беше съвършено.
— Живка Огнянова, поръчвайте такси обратно — изрекох тихо, но с такава тежест, че Кирил се вкамени на стъпалото. — Веднага.
Настъпи пълна тишина.
Само квасът леко съскаше в съда, а котките на съседите протягаха любопитно шии над оградата.
— Как така обратно? — задави се от възмущение свекърва ми. — Ние дадохме апартамента под наем! Няма къде да отидем! Нали сме семейство! Пламен, чуваш ли какво говори жена ти? Това е безобразие!
— Албена, ти жена ли си, или какво? — писна Гергана Странджанскиа и размаха ръце така трагично, сякаш лично бях отнела последната ѝ пържола. — Сърце нямаш ли? Наистина ли ще изхвърлиш на улицата родната си кръв, малки деца?
Погледнах зълва си спокойно. Толкова спокойно, че за миг тя забрави да играе оскърбена майка.
— Ти сама остави децата си без покрив, когато даде жилището си на чужди хора и реши да се нанесеш в моя дом без да ме попиташ. Вилата ми не е безплатен санаториум. И не е приют за хитри хрантутници.
— Сине… — Живка Огнянова изкриви лице в мъченическа гримаса, опитвайки се да изстиска сълза. — Ще ѝ позволиш ли така да говори с майка ти?
Пламен Илиев пристъпи към масата, бавно отряза филия черен хляб, сложи отгоре дебело парче сланина и го притисна със скилидка чесън.
После отхапа така хрупкаво, че Кирил Огнянов на стълбите се размърда неспокойно и преглътна нервно.
— Чувам те, мамо.
— Чувам те, мамо — отвърна Пламен Илиев със същото невъзмутимо спокойствие, докато дъвчеше сланината. — Само че в момента не си у вас. Даже не си и у мен. Намираш се в къщата на жена ми. Затова тук последната дума няма да бъде нито твоя, нито моя.
Тук решава Албена Симеонова.
А Албена Симеонова вече беше решила: да се извика такси. Кирил Огнянов да не отваря куфара, а да го свали обратно долу.
В този миг мечтаният им летен пансион с безплатна храна и почивка се срина тихо и окончателно — почти както самият Кирил Огнянов се беше срутил вътрешно при думата „плащане“.
Той изпусна куфара върху стъпалата и започна трескаво да човърка телефона си. Лицето му пребледня така, сякаш всичките му въображаеми богатства току-що бяха сменили собственика си.
— Гергана… В селото има къща за гости… сто и шейсет лева на нощ. А ние сме петима… Освен това наемателите ни са платили за три месеца напред. Няма как да ги изгоним…
Гергана Странджанскиа внезапно забрави колко ѝ е зле гърбът, грабна няколко чанти наведнъж и просъска нещо ядно към мъжа си.
Живка Огнянова мълчеше. За пръв път от сутринта не пресмяташе моите квадратни метри, а собствените си пари, които се топяха с плашеща скорост.
В града нямаше къде да отседнат, а хотелът щеше да погълне за броени седмици всичко, което бяха взели от наема.
След около петнайсет минути пред портата изскърцаха спирачките на пристигналата кола. Те се натъпкаха вътре мълчаливо, припряно и с лица на хора, които вече броят загубите си.
На излизане Живка Огнянова все пак се обърна.
— Албена Симеонова, ще съжаляваш. Семейството такива неща не забравя.
Оставих черпака и отговорих спокойно:
— Чудесно. Дано следващия път, преди да дадеш жилището си под наем, си спомниш, че чуждата вила не е резервен пристан.
Тараторът онзи ден стана необичайно вкусен.
Вероятно защото излишните хора бяха изведени от къщата още преди да го сервирам.