— Изглеждаш като човек, който цяла седмица не е мигнал и се е хранил само с обида.
— Точно така е — признах, отпуснах се тежко в коженото кресло за посетители. — Извинявай, че нахлувам така, но при мен вече не е семейна драма. Война е.
Поставих върху бюрото папката с документите, пуснах записа от вчерашния разговор с Калин и ѝ разказах всичко — от първата дума до последната. Анна не ме прекъсна нито веднъж. Само по стегнатата ѝ челюст личеше как напрежението в нея се покачва с всяка следваща подробност.
Когато приключих, тя се облегна назад, скръсти ръце и ме изгледа продължително — не просто като приятелка, а като адвокат, който вече подрежда фигурите върху шахматната дъска.
— Какво да ти кажа… мъжът ти е клиничен идиот.
— До този извод стигнах и сама. По-важното е доколко този идиот е юридически подготвен.
Анна изсумтя тихо и обърна лаптопа към мен.
— Виждаш ли тази справка от Търговския регистър? Агенцията ти е регистрирана като ООД. Като учредител фигурира една Анна Велизарова, тоест аз, а ти си управител с месечно възнаграждение от около две хиляди лева. Спомняш ли си защо го направихме преди две години?
Кимнах. Тогава някакви „предприемчиви“ типове се бяха опитали да влязат в бизнеса ми през бивш служител, когото бях уволнила. Анна предложи схема с външен учредител, за да защити компанията. Аз го бях приела като формалност — още един комплект документи, още една предпазна мярка, още една папка за счетоводството.
— Така че, скъпа моя — продължи тя, вече с онзи сух професионален тон, който винаги ме успокояваше, — когато Калин подаде молба за развод, ще може да претендира за делба на семейно имущество. Само че от правна гледна точка ти не притежаваш почти нищо в тази фирма. Нямаш дял в капитала, който да се дели, а заплатата ти е напълно прилична, но далеч от имперските мащаби, които той си въобразява. Всички активи на дружеството — по отчетите за миналата година около милион и шестстотин хиляди лева — са на мое име. Съжалявам, но според закона ти си почти беднячка.
В гърдите ми се разля нещо странно, отдавна забравено. Облекчение. Но такова, което вървеше ръка за ръка с горчива ирония.
— А апартаментът?
— Апартаментът е с ипотека на твое име. Да, семейно придобито имущество е, но е обременено. При развод не се делят само стените, мебелите и квадратните метри. Делят се и задълженията към банката. Ако твоят благоверен поиска половината жилище, автоматично получава и половината от остатъка по кредита. Колко оставаше?
— Двеста и четиридесет хиляди лева.
— Прекрасно. Значи може да се порадва на сто и двадесет хиляди лева дълг. Или да се откаже от претенциите си към апартамента. Както се казва — избор има.
Анна наля коняк в две чаши и бутна едната към мен.
— Но аз не бих се задоволила само да се защитим. Предлагам да им изнесем урок. Такъв, че да им държи влага до края на живота. Готова ли си да изиграеш ролята на жена, смазана от финансов срив?
Повдигнах чашата и погледнах към светлината през кехлибарената течност.
— Слушам те.
След около час вече имах в главата си ясен план, а в чантата — малка кутийка с брошка-камера. Анна я извади от сейфа с обяснението: „Подарък от една много изобретателна клиентка, която сега е в борда на директорите на фирмата на бившия си мъж.“ Микрофонът улавяше звук в радиус от пет метра, видеото беше достатъчно добро, за да се разчитат мимики, а отвън брошката изглеждаше като скъпа дизайнерска бижутерия. С други думи — идеално средство за събиране на доказателства.
Прибрах се малко след девет вечерта и започнах първото действие на представлението. Върху кухненската маса подредих документи, които уж представляваха искове от несъществуващи кредитори, уведомления за блокирани сметки и дори писмо от НАП за предстояща ревизия на място. Всичко това Анна беше сглобила за половин час с помощта на свой познат дизайнер, който навремето бил фалшифицирал дипломи за цяла група чиновници.
Когато Калин влезе в кухнята, аз седях приведена над масата, стиснала глава между дланите си, и тихо подсмърчах.
— Какво става? — попита той, като едва прикри раздразнението си. Очевидно моята траурна физиономия нарушаваше удоволствието му от предстоящата победа.
— Край, Калине — прошепнах и размазах по бузите си капчиците вода, с които предварително бях навлажнила миглите си. — НАП е блокирала сметките. Проверяват агенцията по сигнал от конкуренти. Ако утре не внеса гаранция, могат да ме задържат.
Той се намръщи. В очите му не проблесна съчувствие. По-скоро нещо делово, почти счетоводно.
— Каква гаранция? Колко?
— Сто хиляди лева. На личната си сметка имам само четиридесет хиляди. Всичко останало е замразено.
Калин седна срещу мен и замълча. Мълчанието му се проточи дълго. После заговори предпазливо, сякаш опипваше почвата:
— Не можеш ли да продадеш някои бижута? Имаш онзи пръстен със смарагда, дето остана от баба ти.
Вдигнах бавно очи към него. Първата проверка беше премината успешно. Той не предложи помощ. Не се опита да ме успокои. Не каза, че ще измислим нещо заедно. Веднага започна да пресмята какво може да се изстиска от мен, докато още не съм потънала окончателно.
— Пръстенът е копие — излъгах. — Оригинала го продадох преди три години, когато ти трябваха пари за старта на онова приложение. Не помниш ли?
Дали наистина беше забравил, или просто се преструваше, не разбрах. Само изкриви лице.
— Значи трябва да намериш друг вариант. Ти си умна, ще измислиш нещо. Може да вземеш назаем от приятелки?
— Нямам приятелки с такива пари.
Той стана и започна нервно да крачи из кухнята.
— Добре, не изпадай в паника предварително. Ще говоря с майка ми. Може би тя ще даде някакъв съвет.
Едва се сдържах да не се усмихна горчиво. Разбира се — майка му. Живка Странджанскиа, главният стратег и вдъхновител на всичките му блестящи планове.
На следващия ден свекърва ми се появи без да звънне предварително. Така правеше винаги, когато надушеше кръв. Възрастна дама с безупречна прическа, блуза с бродерия и неизменната книжка с рецепти за здравословно хранене в чантата. Само че днес вместо рецепти оттам стърчеше крайчето на някаква юридическа брошура.
Бях готова за второто действие. Брошката-камера беше закрепена на яката на блузата ми. Диктофонът в телефона работеше в режим на постоянен запис.
— Здравей, Елена — пропя тя още от прага. — Дочух, че си имала неприятности.
— Заповядайте, Живка Странджанскиа — отвърнах тихо, като изиграх смирение.
Тя влезе в кухнята, огледа я с онзи собственически поглед, с който винаги ме дразнеше, и седна на любимото си място — до прозореца, откъдето се виждаше цялото помещение.
— Калин ми разказа всичко. И за развода, и за финансовите ти проблеми. Само не си мисли, че злорадствам. Дойдох да помогна.
— По какъв начин?
Тя постави ръце върху масата, наведе се напред и си придаде изражение на човек, който току-що е слязъл от планина с каменни плочи на мъдростта.
— Елена, трябва да разбереш нещо. Бракът не е просто подпис в гражданското. Това е отговорност. Ти си обещала да бъдеш с Калин и в добро, и в лошо. Сега на теб ти е лошо, но и на него не му е леко. Длъжна си да се поставиш на негово място.
— Да се поставя на негово място? — повторих.
— Естествено. Толкова години той търпя работата ти, командировките ти, вечното ти отсъствие. Той е мъж. На него му трябва съпруга, не бизнес партньор. Ти сама разруши семейството, а сега искаш просто да си тръгнеш? Така не става.
Не казах нищо. Оставих я да се развихри.
— Калин иска развод, защото е уморен. Но аз познавам сина си — той бързо омеква. Ако сега поемеш всички условия, които е записал в споразумението, аз мога да поговоря с него. Възможно е да размисли. Нали искаш да запазиш семейството?
— А ако не искам?
За миг тя се спъна в собствената си увереност, но веднага възстанови позата си.
— Тогава си просто егоистка, която е използвала сина ми и сега го изхвърля, понеже вече не ѝ е нужен. Във всеки случай ти му дължиш пари. За моралните щети. За годините унижение. За това, че заради теб той така и не можа да се реализира.
Усетих как гневът се надига в мен като вряла вода, но се принудих да дишам равномерно.
— Живка Странджанскиа, кажете ми честно. Вие ли измислихте този развод — да ме изплашите, за да подпиша робските условия?
Тя изобщо не се смути. Дори не мигна.
— Аз се грижа за сина си. А ти, ако беше нормална жена, щеше да знаеш, че задачата ти е да вдъхновяваш мъжа си, не да го унижаваш с портфейла си.
Гледах я и си спомнях всички онези пъти, когато ми се беше обаждала с молба да купя нова пералня, после да платя почивка в санаториум, после курс масажи. Всеки път го поднасяше като нещо естествено, почти като данък, който дължа, защото съм „влязла в тяхното семейство“.
— Разбрах ви — казах спокойно. — Трябва да помисля.
Когато свекърва ми си тръгна, изключих диктофона и изпратих файла на Анна. След минута получих отговор: „Това е бомба. Продължавай в същия дух. Ще ги притиснем.“