— Няма да го забравим. Ще сложим точка — окончателно — каза Елена и посочи към коридора. — Вземи пътната ми чанта. Извади моите неща от нея, прибери твоите и отивай при майка си. Нали двамата толкова искахте да развивате общ бизнес? Чудесно. Развивайте го в нейния дом, не в моя.
— Нямаш право да изхвърляш съпруга си така! — отново се намеси Красимира, вече почти задъхана от яд. — Това няма да ти се размине! Ще намерим адвокат. Ще докажем, че в този апартамент са вложени семейни средства!
Елена само повдигна рамене. По лицето ѝ не трепна нито страх, нито колебание.
— Търсете когото искате. Доказвайте каквото решите — отвърна тя спокойно. — Само че адвокатът ще си го плащате сами. Моят джоб за вас вече е затворен.
Павел остана неподвижен насред стаята. Сякаш още очакваше тя да се пречупи, да омекне, да се разплаче или поне да превърне всичко в поредната семейна сцена, след която той отново щеше да бъде простен. Така беше ставало преди. Но този път пред него стоеше друга жена — тиха, събрана, уверена и напълно недосегаема за старите му номера.
Накрая той се обърна и с тежки стъпки тръгна към коридора. Без дума отвори чантата, извади вещите на Елена и ги остави върху шкафа до вратата. После започна да хвърля вътре своите тениски, дънки и няколко дреболии, без да ги сгъва. Красимира стоеше до него и не спираше да сипе закани — че ще ѝ съсипе спокойствието, че ще я изложи пред роднините, че всички щели да разберат каква неблагодарна жена е.
Елена не ѝ отговори. Нямаше смисъл. Тя просто чакаше тези хора най-после да напуснат дома ѝ.
След десетина минути Павел дръпна ципа на чантата. Преди да излезе, се обърна и я погледна с обидено изражение, сякаш все още се надяваше на някакво чудо — на една последна отстъпка, на съжаление, на покана да остане.
Но чудо не последва.
Вратата се затвори зад тях. Стъпките им отекнаха по площадката, после постепенно заглъхнаха.
Елена остана сама.
Не се хвърли на дивана. Не започна да брои изгубените години, нито да се самосъжалява. Вместо това отиде в кухнята, наля си чаша хладка вода и отпи бавно, на големи глътки. Вътре в нея беше странно леко. Просторно. Като след дълго задържан дъх.
Всичкото напрежение от последните години, постоянното очакване на нов удар, опитите да спасява възрастен мъж от последствията на собствените му решения — всичко това остана зад вратата заедно с тях.
Тя извади чисти дрехи от гардероба, подреди останалия багаж и пусна любимата си музика. Предстояха развод, документи, разговори, формалности и куп дребни неприятности. Но вече не я плашеха.
Най-важното беше направено. Днес Елена беше защитила границите си, дома си и достойнството си. А в новия ѝ живот никой повече нямаше право да отключва вратата ѝ без почукване.