По-точно — разпит.
— Значи не искаш да раждаш? — свекърва ми се беше втренчила право в мен, а дребните ѝ светли очи сякаш пробиваха кожата ми. — Тровиш се с хапчета, само и само да не дадеш наследник на сина ми?
Александър Калинов стоеше до нея и мълчеше.
Чаках. Наистина чаках да отвори уста и да каже истината. Че преди две години, когато в България започна кризата и той беше на косъм да остане без работа, именно той ме помоли да отложим детето.
„Елена, нека първо изплатим ипотеката поне донякъде, да стъпим на краката си. Дете не се гледа с въздух. Ще почакаме година-две.“
Аз се съгласих. Както винаги.
Пиех хормонални препарати, от които черният ми дроб страдаше, а настроението ми се люшкаше като развален асансьор, защото мъжът ми така беше поискал.
А сега същият този мъж стоеше пред мен и мълчеше.
Накрая все пак проговори, без да вдигне очи от пода:
— Аз не знаех нищо. Елена ги е вземала тайно.
В този миг вътре в мен нещо се скъса.
Не беше сърцето. Него отдавна го бях затворила в броня. Скъса се последната нишка доверие към човека, с когото бях живяла осем години. Той ме хвърли като жертва пред майка си. Предаде ме, без дори да се изчерви.
— Ялова — сви устни Радка Мартинова. — Празна земя.
Станах, отидох в банята, изсипах таблетките в мивката и пуснах водата. После се върнах и седнах обратно на масата.
— Какво правиш? — подскочи свекърва ми.
— Вече нищо.
А един час по-късно Александър Калинов счупи чашата и ми нареди да си събирам багажа.
Докато редях дрехите си в куфара, Радка Мартинова започна любимия си спектакъл. Първо захриптя. После завъртя очи към тавана. Невена Бургаскиа се втурна за апарата за кръвно и закрещя, че горната граница наближавала двеста.
— Ти убиваш майка ми! — изрева Александър Калинов, нахлувайки в спалнята. Хвана ме за раменете и ме разтърси. — Не виждаш ли, че ѝ е зле? Извини ѝ се веднага!
Погледнах го. После преместих очи към свекърва си, която театрално се свличаше от креслото към пода.
И тогава казах онова, което осем години не бях имала смелост да произнеса.
— Радка Мартинова — гласът ми прозвуча студено и равномерно, като на лекар, който съобщава диагноза. — Легнете спокойно на пода. Но ако не спрете веднага да разигравате хипертонична криза, няма да повикам линейка. Ще повикам полиция.
Тишината падна между нас като нож.
— Защото жилището е купено с ипотека, а моят дял тук е шейсет процента. Аз съм основният кредитополучател и аз внесох първоначалната сума. Баща ми ми подари тези пари за сватбата. Мислех, че ги влагам в нашето семейство. Сега разбирам, че съм сгрешила. Вие нямате адресна регистрация тук, Радка Мартинова. Нито вие, нито Невена Бургаскиа. Така че въпросът кой ще си събира багажа изобщо не е към мен.
Свекърва ми застина по средата на пътя си към пода. Сълзите ѝ пресъхнаха за миг. И за първи път видях какво се крие зад маската на умираща възрастна жена — трезвен, злобен и пресметлив поглед. Поглед на хищник, хванат в капан за лапата.
— Ах, ти, мръсница — прошепна тя.
После съвсем спокойно се върна в креслото. Без чужда помощ. Кръвното ѝ очевидно се беше нормализирало по чудо.
Александър Калинов отвори уста. После я затвори. Гледаше майка си с ужас и недоумение, сякаш виждаше непознат човек. Невена Бургаскиа пребледня и се сви в ъгъла на дивана.
Аз се заключих в спалнята и зачаках таксито.
Докато чаках, погледът ми се спря върху стара снимка в рамка. Александър Калинов на завършването си. Стоеше с букет рози за класната си ръководителка. До него — майка му, вкопчена в лакътя му. Някога това ми се струваше умилително. Майка и син, толкова близки.
Сега вече разбирах: това не беше прегръдка на обич.
Това беше хватка.
Телефонът ми завибрира. На екрана светна името на лелята на Александър Калинов — Олга Мартинова. Тя беше единствената му роднина, с която бях запазила нормални отношения. Живееше в друг град и рядко идваше.
Поколебах се, но вдигнах.
— Еленче, извинявай, че звъня толкова късно. Знам какво става при вас.
— Откъде?
— Невена Бургаскиа се изпусна в семейния чат. Слушай ме внимателно. Това, което ще ти кажа, Александър никога няма да ти признае. Преди теб той имаше годеница. Диана Калинова. Добро момиче, от заможно семейство. Радка и нея я побъркваше с мигрени, сърдечни пристъпи и припадъци. Диана не издържа. Тръгна си сама и му остави колата като подарък. Знаеш ли къде е тази кола сега? Прехвърлена е на свекърва ти.
Не казах нищо.
— А месец по-късно Диана се опита да сложи край на живота си — продължи Олга Мартинова. — Защото Александър, под натиска на майка си, я обвини, че била меркантилна. А самият той прие скъпия подарък и окото му не мигна. Елена, махай се оттам. Отдавна исках да ти го кажа, но ме беше страх да се меся в чуждо семейство.
— Благодаря ви, Олга Мартинова.
— Силно момиче си. Ще се справиш.
Затворих. После погледнах към шкафа, където държах папката с документите. В нея лежеше молбата за развод и искането за делба на имуществото. Бях ги подготвила преди година.
Чаках подходящия момент.
Вече нямаше какво да чакам.
Излязох в коридора с куфара. Александър Калинов застана пред вратата и ми прегради пътя. Лицето му беше объркано, почти детско. Той не разбираше какво се случва. В неговата представа за света аз трябваше да плача, да се моля, да се разпадам пред него.
— Елена, стига с този цирк — гласът му потрепери. — Мама е възрастен човек. Изтърпи малко. Всички така живеят. Аз съм ти мъж в крайна сметка. Как можеш да режеш така по живо месо? Ако излезеш сега, между нас всичко приключва.
Погледнах към майка му. Тя стоеше зад него, вкопчена в касата на вратата. На рамото ѝ вече се наливаше лилаво петно — синината, останала от момента, в който Александър Калинов я беше изблъскал, за да стигне до мен.
„Блъсна майка си, за да ме спре — помислих си. — Днес блъсна нея. Утре ще удари мен.“
Внимателно разтворих пръстите му, стиснали китката ми.
Нито дума. Нито една сълза.
Тишината беше най-силното ми оръжие.
Вратата на асансьора се отвори. Влязох вътре. Едва когато кабината потегли надолу, прошепнах в тъмнината на шахтата:
— Благодаря ти, Александър. По-добър повод нямаше как да ми дадеш.
Навън валеше дъжд.