Слязох в дневната. Благовеста Павлова седеше на дивана и подреждаше пасианс, сякаш в този дом никога нищо не я засягаше.
— Благовеста Павлова, трябват ми пари за лекарствата. Сто лева.
Тя вдигна поглед към мен. После бавно, почти лениво, протегна ръка към портмонето ми, което бях оставила на масата. Отвори го, изсипа дребните монети върху покривката и започна да ги брои една по една.
— Сто лева? — повтори тя с престорено учудване. — Ива, ти съвсем ли си изгуби ума? Нямаш ли пари? А, да… те нали са при мен. Е, тогава да ти кажа: нямаме сто лева. Току-що внесох вноската по ипотеката. Всичко замина до последната стотинка.
— Но аз ви чух как говорехте с продавачката за чанта — казах тихо. — За хиляда и шестстотин лева.
В стаята настъпи тежка тишина. Благовеста Павлова се изправи бавно. Беше с половин глава по-висока от мен и умееше да застава така, че човек неволно да се почувства притиснат.
— Какво си позволяваш, парцал такъв? — изсъска тя. — Върни ми достъпа до сметките, щом не можеш да се разпореждаш с тях! Имам още куп неща за купуване, чакат ни важни гости! Лекарства искала… Ще пиеш отвара от коприва, както е правила баба ми, и ще ти мине. Няма да хвърлям пари за всякаква химия.
Стоях боса върху студения паркет и усещах как болката в пръстите ми пулсира. На прага се появи Радослав. Погледна първо мен, после майка си, после разпилените монети по масата.
— Мамо, какво става?
— Жена ти — процеди Благовеста Павлова — ме обвинява, че крада. Аз не спя нощем заради вас, водя бюджета, държа всичко под контрол, а тя… неблагодарна твар.
— Ива — Радослав пристъпи към мен, — веднага се извини на майка ми. Веднага.
Гледах ги двамата. Майка и син. Две хищни птици, надвесени над ранено животно. В този миг нещо в мен се прекърши. Или може би най-сетне се намести на мястото си.
— Няма да се извинявам — казах. — Омръзна ми.
Обърнах се и излязох към гаража. Зад гърба ми се понесоха писъците ѝ:
— Ето, все така! Аз ѝ давам всичко, а тя! Радослав, виждаш ли? Виждаш ли кого си довел в тази къща?
Заключих се в гаража. Пуснах отоплителната печка, отворих лаптопа и влязох в онлайн банкирането. Блокирах всички карти, до които Благовеста Павлова имаше достъп. Оттеглих пълномощното. Прехвърлих останалите пари в новата сметка. После набрах Елица.
— Готова съм.
— Сигурна ли си? — гласът на Елица звучеше напрегнато.
— Да. Нарече ме парцал и отказа да ми даде пари за лекарства. Повече не мога.
— Тогава действаме както се разбрахме. Документите при теб ли са?
— Да. Изкупих дълга им през твоята фирма. Всичко е чисто.
— Умница. Дръж се. И помни: ще се опитат да те пречупят със съжаление. Не им вярвай. Радослав ще те предаде, без дори да мигне.
На следващата сутрин всичко започна с вик. Седях в кухнята, пиех кафе и гледах през прозореца. Пролетното слънце изпълваше помещението и се отразяваше в белите чаши върху масата. Знаех, че след броени минути тишината ще свърши. Знаех го и въпреки това се наслаждавах на последните спокойни секунди.
Вратата се отвори с трясък. На прага стоеше Благовеста Павлова с телефон в ръка. Лицето ѝ беше мораво от ярост. Червеното червило се беше размазало, сякаш цяла нощ бе хапала устните си.
— Какво си направила, мърло? — изкрещя тя. — Върни ми достъпа до сметките! Имам още неща за купуване!
Отпих от кафето си, оставих чашата внимателно върху масата и я погледнах право в очите.
— Добро утро, Благовеста Павлова.
— Какво „добро“?! Ти ли блокира картите? Ти ли ми спря достъпа до сметката? Напълно ли полудя?
В кухнята нахлу Радослав, облечен с намачкана тениска. Очевидно майка му го беше изтръгнала от леглото.
— Ива, какво става?! Защо мама не може да влезе в банкирането?
— Защото аз прекратих достъпа — отвърнах спокойно. — Това е моята сметка. Моите пари. От днес нататък вие нямате нищо общо с тях.
Благовеста Павлова замръзна на място. Ръката ѝ с телефона започна да трепери.
— Това… това е грабеж — прошепна тя. — Ти открадна нашите пари!
— Вашите? — повдигнах вежди. — В тази сметка постъпваше само моята заплата. Нито една ваша стотинка не е имало там. Вие харчехте моите средства за кредитите си, за мебели, за чанти. Това са мои пари. И повече няма да получите нищо от мен.
— Ах, ти, гадино! — свекърва ми се хвърли към мен и ме сграбчи за косата.
Хванах ръката ѝ и стиснах китката ѝ. Силно. Достатъчно силно, за да изпищи.
— Пуснете ме — казах тихо. — Иначе ще извикам полиция.
— Ива, какво правиш?! — изрева Радослав. — Пусни майка ми! Ти си крадла! Веднага върни достъпа, на мама ѝ става лошо със сърцето!
— Лошо със сърцето? — освободих ръката на Благовеста Павлова. — Чудесно. Ще извикаме линейка. А заедно с нея и полиция. И ще разкажем как половин година сте харчили парите ми без мое съгласие. Как ми отказахте лекарства. Как…
— Млъкни! — изписка Благовеста Павлова. — Млъкни, защото иначе…
— Иначе какво? Ще ме изхвърлите на улицата? Няма нужда. Аз сама ще си тръгна. Но преди това искам да ви покажа нещо.
Извадих от чантата си папка. Отворих я и подредих документите върху масата.
— Това са банковите извлечения за последните шест месеца. Тук са преводите за вашия кухненски комплект. Ето касовата бележка за чантата. Тук е плащането за часовника на Радослав. А това е моят разчет: храна, сметки, шейсет лева за чорапогащи и сапун. Всичко останало е отишло за вашите прищевки.
Радослав грабна извлеченията. Лицето му започна да се променя — гневът отстъпи място на объркване, а объркването бавно се превърна в страх.
— Мамо, какво е това? Ти ми каза, че парите на Ива отиват за ипотеката!
— Те отиваха! — извика Благовеста Павлова. — Просто… просто ипотеката не беше единственият разход. Ти не разбираш, Радослав. Трябваше да поддържаме положение. Баща ти остави такива дългове… Ако не бях аз, отдавна щяхме да живеем в някоя дупка!
— Дългове? — обърнах следващия лист. — Ето договора за кредита. Ето удостоверението за ипотеката върху къщата. А ето и документът, според който задължението вече е изкупено от трето лице. От този момент кредитор на този дом не е банката, а частно лице. И това лице не сте вие, Благовеста Павлова.
Тя пребледня. Отпусна се тежко на стола. Пръстите ѝ трепереха така, че телефонът едва не се изплъзна от ръката ѝ.
— Кой? — прошепна тя. — Кой е изкупил дълга?
Погледнах я спокойно.
— Човек, който има достатъчно причини да ви потърси сметка.